Всички сме свидетели на силата, която представляват синдикатите в днешна Европа. Напоследък те имат и привилегията да прибягват до насилие всеки път, когато исканията им не бъдат изпълнени. И спокойно може да се каже, че едно решение на синдикален съюз става толкова значимо, колкото и постановление на правителството.

Профсъюзите определят заплатите, работното време, пенсионната възраст и социалните придобивки. Те ги наблюдават и прилагат, стачкувайки всеки път, когато правителството не желае да се поддаде на исканията им. Да не е посмял някой да разгневи свръхактивните синдикати. Те ще използват сила, ще парализират икономиката и ревностно ще преследват всеки, който се осмели да мисли, че работникът е отговорен пред потребителите, а не пред профсъюзните лидери.

Неотдавна видяхме как Франция може да бъде управлявана - или омаломощена - от синдикатите. В отговор на предложената от президента Никола Саркози пенсионна реформа работниците стачкуваха и парализираха държавата. Те не просто спряха да работят,



ами прибягнаха и до полувоенна тактика



Завзеха рафинерии и депа с горива; спряха тръбопроводите, снабдяващи с гориво летищата "Шарл де Гол" и "Орли", и изцяло парализираха железопътната мрежа. Недостигът на горива осакати икономиката. Стачкуващи спряха работата на два от трите френски терминала за втечнен газ. Протестираха всички 12 френски рафинерии. Страната започна да внася електричество, тъй като стачната вълна засегна и енергоразпределението. По улиците излязоха студенти и полицията използва водни оръдия и сълзотворен газ, за да разпръсне демонстрантите в Париж, Марсилия, Тулуза и Бордо.

От другата страна на Ламанша британското правителство обяви планове да съкрати значително обществените разходи, да закрие близо 500 000 работни места и да вдигне пенсионната възраст от 65 на 66 години. Но по-голямата част от британците не се поддаде на подтика да последва френските си съседи и да залеят улиците с гневни протести, придружени с насилие.

Защо има такъв очебиен контраст между реакциите на френските и британските граждани спрямо обявените по едно и също време мерки за строги икономии?

Някои биха казали, че това е особеност на националния характер, че някои нации са по-склонни към социални вълнения от други. Това може да е една от причините, но всъщност нещата са много по-прости. Причината е свързана повече



с усвоен урок от историята на икономиката,



отколкото с психологията на тълпата. Британците вече са преживели как синдикатите и кейнсианската политика могат напълно да разрушат икономиката на страната. След Първата световна война Великобритания се върна към предвоенния курс на паунда спрямо златото. Това доведе до надценяване на британския паунд, а покупателната способност на всеки служител нарасна значително. В една свободна пазарна икономика номиналната заплата би трябвало да се понижи, за да се уравновеси този феномен, без реалната работна заплата да се изменя. Но това не се е случило. Защо? Защото профсъюзите се противопоставяха на всяка корекция на заплатите в съответствие с новата покупателната способност на британския паунд. Поради тази монетаристка мярка реалните заплати продължаваха да нарастват.



Последва пълна или почти пълна икономическа катастрофа.



Индустриализираната Англия, която разчиташе главно на износа, се оказа неспособна да плаща за суровини, след като британският паунд, а с него и британските стоки, увеличиха стойността си и станаха по-скъпи на световните пазари. Износът се срина, съответно намаля и икономическата мощ на Англия. Понеже заплатите са били изкуствено завишени спрямо реалната стойност на работната сила, закрити бяха фабрики и цели отрасли, а милиони работници останаха на улицата.

Безработицата продължи с години, производството достигна безпрецедентно ниско равнище и Обединеното кралство изпадна в рецесия. Правителството трябваше да действа и то обезцени лирата. Но профсъюзите уловиха този паричен номер и настояха заплатите да бъдат индексирани в съответствие с нарастващите цени, което от своя страна породи инфлация.

Кейнс е бил напълно наясно с факта, че наложените от профсъюзите заплати генерират рязък скок на безработицата. Но той безразсъдно е смятал, че пълната заетост може да бъде постигната чрез инфлация, а не чрез създаване на свободен пазар на труда, който да не възпрепятстван от профсъюзи и правителство.

Свободният пазар на труда е единственият начин за постигане на пълна заетост. Само той може да определи реалната цена на труда. Заплатите могат да варират в съответствие с търсенето на работната сила. Но понеже има група от хора, които смятат, че пълната заетост е непостижима без инфлация, пазарът на труда продължава да е под контрола на правителствата, а заплатите са последица от натиска на профсъюзите и от насилието.

Така че британците са удовлетворени от обявените съкращения, тъй като знаят, че бюджетният дефицит може да ги върне обратно към икономическия срив от 1929-1933 година. Те са наясно, че



опозореният европейски социален модел вече не е ефикасен



Той вече не може да се справи с дефицитните разходи, високата цена на труда и осигурените от държавата облаги. Застаряващото население и липсата на икономическа конкуренция отслабват способността на Европа да поддържа високия стандарт на живот, на който повечето западноевропейци се радваха през последните десетилетия.

Французите, както и другите потребители на щедрата социална държава, трябва да приемат, че идва краят на тяхното изкуство да се живее. Занапред те ще трябва да работят повече, по-усилено, по-качествено и да проумеят, че свободният пазар, а не синдикатите трябва да се грижи за реда в икономиката. Те трябва да се откажат от идеята, че обезщетенията за безработица са колективни права. Работата и търсенето на обезщетения за безработица са индивидуални дейности, защитени от персоналните умения, които само свободният пазар може да оцени и възнагради правилно. Само чрез системата на свободния пазар трудът на всеки работник може да бъде оценен точно и възнаграден, както трябва.

Има много лицемерие в този вид социално движение и национални стачки. Работниците и синдикатите са глухи за принципите на свободния пазар. Те искат повече пари за по-малко работа, същите облаги, нищо, че дори вече не са конкурентоспособни и произведените от тях стоки не се продават. Както често става, тяхната работа е непродуктивна и в крайна сметка те са силно субсидирани. Това абсурдно антиикономическо поведение е пилеене на обществени средства.

Движени от социалистическите си виждания, съвременните профсъюзи действат за намеса на правителствата в частния бизнес и срещу традицията на икономическия либерализъм - така те действат негативно на работната сила в Европа и предизвикват икономическа стагнация. Това осакатяване на системата от социални помощи и войнствените методи на синдикатите трябва да бъде спряно. Ако не го направи, Европа ще изостане още повече и сегашното относително обедняване скоро ще се превърне в абсолютно обедняване. В крайна сметка това ще доведе не само до икономически, но и до културен и морален упадък.