Дясното и лявото отдавна не са това, което бяха. И това не е български феномен. Различията между тях все повече изчезват. А на местна почва самите десница и левица сякаш работят най-вече за собственото си унищожение.

Десницата е раздробена от 2001 г. насам. Центробежните процеси започнаха още преди това, докато ОДС беше във властта, но избиха на повърхността със страшна сила, след като Симеон Сакскобургготски ги помете. Оттогава насетне преди всеки вот се говори за обединение на десницата, за недопускане на загуба на нито един десен глас и т.н. Но тези приказки обикновено си остават пожелания.

Така беше и на последните парламентарни избори,



когато се създаде "Синята коалиция"



Тогава станахме свидетели на синьото възкресение или на връщането на духа (ДСБ) в тялото (СДС), ако използваме лексиката на Иван Костов при отцепването му от синята партия. Дори тогава обединението беше неискрено, взаимните подозрения, обвинение и щекотливи въпроси не бяха изчистени докрай и всъщност продължават да съществуват и до днес. Единственото, което ги притъпи, бе фактът, че т.нар. традиционна десница беше изправена до стената и дори не беше сигурно, че ще влезе в парламента. Малко трудно е да се прецени кой беше по-щастлив в изборната нощ. Дали Бойко Борисов, който спечели почти собствено мнозинство, или Костов и Мартин Димитров, които прескочиха бариерата със зор и взеха 15 мандата.

Истината е, че дори основните части на десницата - ДСБ и СДС, не са единни, въпреки че имат обща ПГ. И двете партии залагат повече на собствения си партиен живот и се стараят да го подчертаят във всяка публична изява. Понякога за парлама дават обща пресконференция или излизат с обща инициатива. Приказките за обединението на десницата се чуват и сега, преди предстоящите местни и президентски избори. И паралелно се носят слухове за караници кой да е кандидат-кмет в София. Нищо ново под синьото слънце.



Подобни процеси започват и в лявото пространство.



Откакто президентът Георги Първанов обяви своя проект "АБВ", за който е пределно ясно, че най-вероятно ще стане политическа партия, започна и раздробяването на левицата. Парадоксите тук са два. На първо място БСП, за разлика от сегашната ни десница, е партия с почти 120 години история, която е преживяла детската болест на вътрешнопартийните разделения в началото на миналия век. По време на прехода соцпартията съумя да запази своето единство и го стори с далеч по-зряло политическо поведение от десницата. Вторият парадокс е, че инициатор на лявото разцепление е точно Първанов. Защото той бе човекът, който успя да обедини и да вдигне разнебитената БСП след злощастното Виденово управление. Венецът на тези усилия бе спечелването на първия му президентски мандат, което се оказа и последният удар върху десницата, изпратил я в тежък нокдаун, от който още не може да излезе. Историята има вкус към иронията и май сега е намислила точно Първанов, човекът, който навремето рестартира БСП, сега да й нанесе фатален удар.

Разцеплението в левицата е вече факт. Повечето местни партийни организации са в разкрачено положение и кадрите в тях се двоумят кое е по-перспективно - БСП или АБВ. Много отдавна соцактивът не е бил изправен пред подобна дилема. Предстои да видим кое ще надделее - 120-годишната традиция или новото начало. Или Първанов ще успее да яхне БСП и да я използва за свои цели, както направи в крайна сметка Иван Костов със СДС.

За българския политически живот неприятната констатация е, че разнебитеното дясно и ляво са



хранителна среда за всякакви проекти за еднократна употреба



- царски, генералски и др. Всички критики към ГЕРБ, колкото и да са аргументирани и основателни, и отляво, и отдясно, в момента нямат особено значение за обществото. Защото идват от партии, които трудно убеждават дори собствените си избиратели да гласуват за тях.

Но има и още един любопитен детайл. Традиционните партии не са в състояние да намалят

популярността на видните фигури на ГЕРБ. Това се оказа по силите единствено на бившия съратник на Бойко Борисов - лоялния гражданин Алексей Петров, и неговия говорител Яне Янев. А ситуацията е удобна и за БСП, и за АБВ, и за ДПС, и за СДС, и за ДСБ. От това те няма автоматично да станат по-популярни, но отслабват противника си.

Рецептата за възраждането на левицата и десницата е известна. Старите лидери, макар и с опит, трябва да отстъпят място на нови лица с концепция за бъдещето на политическото си движение и обществото. В крайна сметка не е възможно дори в условията на криза единствената и заветна цел на българското общество, формулирана от управляващите, да е: "Да строим магистрали!"



Но в традиционните партии не се забелязват нови лидери.



Под сянката на Костов в ДСБ явно няма как да оцелее наследникът му, ако Костов подобно на Хелмут Кол не го посочи сам. Мартин Димитров е сравнително отскоро в СДС, но лидерството сякаш не му е по-мярка. А БСП сега има да мисли ще се цепи или не и колко лидери може да има едновременно.

Бойко Борисов е напълно прав, че в момента ГЕРБ няма алтернатива. В момента няколко партии - и новосъздаващи се, и традиционни разчитат по отношение на ГЕРБ да проработи принципът - колкото по-зле, толкова по-добре.

А ако някой ден все пак се появи алтернативата, с голяма доза сигурност може да се твърди, че няма да е от средите на левицата или десницата.