|
| Веселин Вучков |
Събирането на факти (доказателства) по наказателни дела обаче е ограничено от строго формалните правила на Наказателно-процесуалния кодекс . "Строгостта" на тези формални рамки днес се разбира като даденост, която - видите ли - понякога пречи. Обект на подобни псевдокритики най-често са т. нар. следствени действия (способи на доказване), които според българския НПК са осем: разпит (на обвиняем и на свидетел), оглед, претърсване, изземване, разпознаване, следствен експеримент, експертиза, специални разузнавателни средства (СРС). Това е всъщност "въоръжението" на съда, прокурора, следователя и полицая, за да установи истината за едно минало събитие.
Формалните правила по НПК не са се появили от нищото - те систематизират огромен (и понякога - горчив) исторически опит. Било е време, когато самопризнанието - при това изтръгнато чрез изтезание - е било доказателство на 100%! Дори самото изтезание е било детайлно регламентирано и в това отношение Сталин и Вишински са били бледи имитатори на практиките на Светата инквизиция!
С други думи, способите на доказване на престъпление са
предмет на перманентна еволюция
Но истината, търсена по наказателни дела, не може да се установи чрез всички способи на научното познание. Познавателният процес е ограничен от формалните правила на НПК, които всъщност целят постигането на два резултата. Първият включва високи нива на достоверност, а вторият - да не се накърняват ненужно основни човешки права. Типичен пример е претърсването като следствено действие, изискващо присъствие на поемни лица, разрешение (или одобрение) от съдия, подробни протоколи и т.н.
Темата за СРС също трябва да се положи в подобен контекст.
През 1997 г. българският НПК допусна "компромиса" СРС. Това всъщност беше неизбежно: доказването на специфични престъпни прояви, основно покриващи състави на корупция и организирана престъпност, задължително изисква отваряне на възможности за подслушване, физическо проследяване, доверителна сделка, контролирана доставка и пр.
"Изкушението" СРС обаче изисква сериозни гаранции срещу злоупотреби
Ще споделя убеждението си, че в практиката функционират работещи защитни механизми срещу изтичане на информация от СРС, своевременното им унищожаване при липса на легитимна перспектива и пр. През последната година се случиха две значими промени по темата СРС. Най-напред бе създадена парламентарна подкомисия за контрол над процедурите, изградена чрез излъчване на по един представител от всяка парламентарна група. Подкомисията пое задължение всяка година да представя доклад по темата за СРС, а първият от тях най-сетне разбули мистерията за броя на СРС-тата в едногодишен период и за броя на контролираните обекти - около 11 000 СРС-та срещу около 3000 обекта. През месец май т.г. НПК даде възможност СРС-тата, прилагани преди започване на досъдебно производство, да се приобщават към доказателствения материал при определени условия. На СРС-тата от оперативните дела всъщност там им е мястото - сред доказателствата, вместо да "тлеят" сред кориците на оперативните разработки с неясни цели.
Смятам също така, че процедурата по даване на разрешение за ползване на СРС покрива изискуемите нива на демократичните стандарти. Това бе потвърдено и с решение на съда в Страсбург.
Но съществува сериозен, същностен, фундаментален проблем -
в момента липсват работещи механизми за ограничаване на броя на СРС-тата
Процедурата може да е стриктна от гледна точка на демократичните стандарти и без практически злоупотреби, но това само по себе си не означава, че броят на СРС-тата е приемлив. Нека се вгледаме в практиката. Компетентните органи пишат мотивирани искания до председателите на окръжни съдилища, без да се ограничават от вътрешноведомствени лимити. Съдиите дават разрешения без ограничения относно броя. Министърът на вътрешните работи разпорежда техническото прилагане на СРС, без да има физическата възможност за преценка. Всъщност няма ли да бъде обвинен министърът в селективност, ако започне да ограничава своите разпореждания без надежден критерий?
Разрастването на броя на СРС-тата постига няколко нежелани резултата. Първо, СРС-тата обикновено генерират "доказателствен мързел". Вторачени в разговорите по слушалките, службите рискуват да загубят много по-надеждни факти - доказателства за престъпления. Второ, винаги е налице потенциалната заплаха да се прекрачи границата отвъд приемливото нахлуване в личното пространство. Трето, цената, в буквалния смисъл, е висока: техника, кадри, обучения, лавина от писмени протоколи, възпроизвеждащи съдържанието на СРС... Лансираните 100 млн. лв за подслушване са поне четирикратно завишени, но не в това е проблемът. Четвърто, прекомерното прилагане на СРС-та деквалифицира органите, призвани да събират доказателства за престъпления чрез класически способи.
Ето защо 2011 г. поставя на дневен ред съдържателно важната тема за лимитиране броя на СРС-тата. Примерът на чужди законодателства може да послужи за отправна точка: а) лимитиране годишен или месечен брой по видове заявители; б) лимитиране брой СРС-та, които могат да се прилагат максимално в определен момент; в) лимитиране чрез бюджета, т.е. чрез предварително остойностяване и заплащане при искане според видовете СРС. Здравословно за системите би се отразило двуетапното ограничаване на броя с по 25% за две последователни години.
Решаването на тази задача обаче изисква комплексно усилие: парламент, съдебна система, служби за сигурност, неправителствен сектор.
---
* Заглавието е на редакцията.
