Тъпченето на едно място никак не е присъщо на историческата наука. Като извършва кръгообразни или спираловидни движения по някои въпроси, напоследък тя все по-често обръща гръб на опитите за самоцелно оригиналничене и се връща към мненията на не толкова известните от старите историци, приемайки ги за верни. Здравият разум и безпристрастната оценка на изворите са днес на мода.
През втората половина на ХХ в. особено изглеждаше съвършено непоклатима тезата за използване на царската титла на Стефан Душан за основа на идеологическата борба на сръбския владетел срещу византийската имперска идея, за имперския характер на държавата, изградена от Стефан Душан, за опитите му да сътвори сръбско-гръцка християнска империя на мястото на Византия (Г. Острогорски, 1940; Сулис, 1966). Всъщност Иречек още (К. Иречек, 1886) предположи, в условията на ярка еуфория от въздигането на славянството, че сръбската държава, макар и за кратко, тръгва по пътя на Византия и на България в изграждане на универсална империя. Изглежда, че това май не е така.
Предположенията за вероятния мисловен процес, протичал у историческите личности, са крайно рискови. Дори днес и дори за най-близките си едва ли сме в състояние със сигурност понякога да предположим в каква посока текат мислите им, какви са намеренията им. Това, разбира се, е многократно по-трудно за далечното минало. Постъпките не винаги очертават точно намеренията ни.
В началото на ХХ в. се появяват първите работи (Кр. Мисирков, 1909 и 1919), които отричат имперския характер на държавата на Стефан Душан и даже го смятат повече за западнобългарски цар. Вярно е, че самият Душан е българин по майчина линия - дъщерята на цар Смилец (1292-1298) Теодора е негова майка и трета съпруга на баща му крал Стефан Дечански (1321-1331). Нещо повече - баба му Ана Тертер е дъщеря на цар Георги Тертер Стари (1280-1292) и е майка на крал Стефан Дечански и пак трета съпруга на крал Стефан Милутин (1282-1321). И накрая, Стефан Душан веднага след възкачването си на сръбския престол се жени в единствен брак за сестрата на цар Иван-Александър (1331-1371) Елена (http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?sid=2009102200040001301)
Въпреки че нито расовите, нито генетичните белези, нито дори произходът имат отношение към етническото самосъзнание, никой и никога не би бил в състояние да твърди, че тези много силни родови и семейни връзки са били без значение за политиката на Душан.
Освен всичко това трябва да се напомня, че до управлението на Стефан Душан сръбската държава подражава точно на развитието и идеологическите основи на българската държава даже в подробностите. Почти веднага след възцаряването на баща му Душан е провъзгласен за престолонаследник с титлата "млад крал" по подобие на синовете на цар Иван-Александър, които са "млади царе". Държавата на Стефан Душан не е еднородна нито политически, нито идеологически, както ни става известно от "История" на Йоан Кантакузин, а личи и от сръбските монети, сечени по това време. С увеличаването на териториалните придобивки кралската власт на сина му Стефан Урош над сръбските територии е отделена (С. Чиркович, 1996) от Стефан-Душановата императорска власт над византийските (гръкоезичните) земи на юг. И според Йоан Кантакузин и Никифор Григора Стефан Душан управлява гръкоезичните си земи като император и по византийски обичай, а властта над Сърбия и кралската титла оставя на сина си Стефан Урош, за да управлява там "по обичаите на трибалите".
Липса на претенции към първенството на императора в Цариград личи от една златопечатна грамота в полза на светогорската Хилендарска обител. Според този документ (вж. в "Извори") на монашеската общност се дава правото да споменава в литургичните практики името на византийския император преди това на сръбския владетел. Този често посочван документ едва ли може да бъде по-красноречив.
Политиката на Стефан Душан още от стъпването му на власт изглежда праволинейна. Очевидно е, че той не оспорва самото съществуване на Цариградската империя, а се стреми към сътворяване на своя алтернативна държава на същото идеологическо равнище като двете древни балкански империи - България и Византия.
Сръбската държавна идеология още от IХ-Х в. приема византийската йерархична система и я комбинира със собствената си идея за династичност в условията на твърде често пребиваване на сръбските земи в българската държава. Макар да не са избирани по никакъв начин от цариградското правителство, жупаните приемат охотно византийски дворцови титли като "антипат" или "патрикий" и не възразяват да бъдат възприемани като обикновени "топарси" (местни владетели с относителна независимост). Може да се каже, че Сърбия е последната държава, чиито владетели приемат това отношение от страна на постепенно губещата позицията си на световна сила Византия.
Едва крал Стефан Първовенчани, който е сръбски владетел между 1196 и 1228 г., започва да пренебрегва севастократорското си звание като съпруг на Евдокия, дъщеря на император Алексий III Ангел. Той предпочита едно напълно чуждо на византийската йерархия звание, кралското, което получава заедно с короната от папа Хонорий III през 1217 г. Сърбия се превръща в последното новоосновано средновековно кралство. Титлата "крал" е толкова непонятна за византийците, че авторите понякога я бъркат с лично име.
През първата половина на 40-те години на ХIV в. сръбският владетел се стреми да се установи просто като "честник" (участник) във властта над Византия. Приемането на царската корона в Скопие през 1346 г. е следствие от превземането на Сяр от сръбските войски и не внася промяна в законите, по които се управляват бившите византийски територии. Любопитна успоредица може да се направи с едно събитие от края на 20-те години на ХIV в. Като зет на император Андроник II Палеолог българският цар Михаил Шишман (1323-1330) иска от сина му Андроник III да му бъдат предадени някои градове. Императорът се съгласява на драго сърце, ако Михаил Шишман приеме върховенството на "ромейския закон", което включва и върховенството на главата на Палеологовия род. Михаил Шишман презрително отказва. Две десетилетия по-късно Стефан Душан се съгласява с признаването на ромейските закони в гръкоезичните си територии и едва ли оспорва царското достойнство на цариградския владетел.
За модел на Стефан Душан служи по-скоро България. Именно България век и половина съществува всепризнато като империя/царство, без да разрушава Византийската империя, но и напълно равноправна с нея. Стефан Душан никога не претендира за византийското теоретично "световно" господство, а просто за 5/6 от територията й, което е и действителното постижение на неговото управление.

-----------
Извори

"Стефан, в Христа бога благоверен и самодържавен крал"
Подпис на крал Стефан Дечански (1321-1331) в дарствена грамота от 6 май 1328 г.

"Стефан, в Христа благоверен крал и самодържец на всички сръбски земи и поморски"
Подпис на крал (до 1346 г.) Стефан Душан в дарствена грамота от 1332 г.

"Аз, Стефан, крал на всички сръбски и поморски земи, като получих . . . достатъчно градове, над които властваха гърците, получих и града Прилеп, където е обителта на пресветата Богородица, в мястото, което се нарича Трескавец . . . благоволих да дам на тази обител своя златопечатна грамота, както старите гръцки и български царе, които са властвали над тези места преди мене . . ."
Из дарствена грамота на крал Стефан Душан, издадена след 1337 г.

"Стефан, в Христа бога благоверен самодържавен крал"
Подпис на крал Стефан Душан в дарствена грамота от 28 март 1341 г.

"Подчиниха ми се светите отци [светогорски], но и поискаха от моето кралство различни привилегии и неща, които ще бъдат описани в тази златопечатна грамота на моето кралство . . . така щото да се споменава името на моето кралство по цялата Света гора . . .

1.	Никой никога да няма право да пречи на споменаването [в литургиите] на ромейския василевс, а първо да се споменава неговото име и после името на нашето кралство.
2.	Да се пази Света гора свободна, непоробена и неподвластна, така както постановяват по тези въпроси златопечатните грамоти на славните василевси и уставите [на обителите] и правилата на светите отци . . ."

Из дарствена грамота на крал Стефан Душан в полза на всички светогорски обители, ноември 1345 г.

"Стефан, в Христа бога благоверен цар и самодържец на сърбите, гърците, българите и арванитите [албанците]"
Подпис на цар Стефан Душан в златопечатна дарствена грамота за границите на имотите на Хилендарската обител в Света гора от 26 април 1348 г.

"Стефан, в Христа бога благоверен цар
По заповед на господина царя Гюрг Логотет записа през месец май 21 ден"
Подпис на цар Стефан Душан и името на държавния служител, издал документа в дарствена грамота от 21 май 1350 г.