Докато истинският колайдер - онзи, който сблъсква частици, почива, ние празнувахме. Ние сме почти седем милиарда частици по планетата и около седем и нещо в нашето си кьоше. Падна голямо блъскане. Ходя-гледам, гледам-ходя и установих - нашият колайдер е молът. Там по празник настъпва такова ускорение, че направо запушва тръбата. Трябва да се внимава, защото при по-дълготрайно запушване ще гръмне. И ще почне неизвестно каква реакция. Може да зине някоя черна дупка, която ще всмуче цялото Сътворение обратно в утробата си. Сигурно ще зърнем накрая баркода на самото Битие. Само дето пак няма да имаме време да го разчетем.



Касиерката действа мълниеносно



Явно не е и наша работа.

Гледам пред един от новите магазини какво става: първо от собствен мерак за пазар, а после само така, от любопитство и свободно време гледам. Има голяма опашка; хора с колички чакат да ги пуснат вътре. Горе-долу по 20-30 минути чакат. Обявено е намаление на някои стоки, примерно бира. С трийсетина стотинки по-евтина е. Двама - мъж и жена, излизат с по два стека от бирата, и си говорят:

Тя: Бе май един трябваше да вземем...

Той: Аа, не знам, аз съм си на твърдо... Ма нали се редихме, не върви да стоиш за нема нищо.

Охлузена женица едвам се измъква с огромна количка, в която сиротливо се кандилкат две шишета газирано нещо си цветно и безалкохолно, също напазарувано с намаление. Очевидно е социално угрижена, но си е изстояла посещението. Опашката я гледа с ирония и омраза (заради такива кесим тука като киеци); женицата гледа пред себе си леко слисано и недотам удовлетворено; а сега накъде? (Да прощава уважаемият Рангел Вълчанов.)

Като зацитирахме, ето още: "Ти мечта за часовника точен. Днес го имаш, но нямаш мечта." Това пък беше изрекъл навремето поетът Валери Петров. Представям си го по етикетчетата на шишетата с газирано...

Огромен нов мол. Дума да няма, вътре в този храм на потреблението е чисто, красиво, функционално. Динамично и оборотно. Не знам по какви причини, но молът е религия за по-млада публика: обича да се застоява, по възможност дори да живее тук



главно жизнерадостната младеж



Затова сигурно рязко се отличава сред човекопотока възрастна двойка: вероятно баща и син. Синът е попрехвърлил червендалест чичо, който внимателно подкрепя едва ходещ старец в опрятно, но видимо извадено от дълбокия, почти неотварян скрин празнично одеяние: балтон, елек и нещо като шушони, стил "бригадирска радост" от 60-те на миналия век... Старецът върти очи от време на време доста шашнато, като внимава главно да не се бутне в някой ескалатор или витрина. Всичко му е стряскащо, непознато, чуждо. Защо е тук? Вероятно грижовният син го е довел, за да му вземе подарък, или просто така - да покаже на баща си от село достиженията на свободния пазар, знам ли... Картинката е трогателна и действително ускорителна. Старецът явно е преживял драмите на колективизацията, сигурно е ползвал и купонната система, с години е знаел, че в селския магазин може да се намери само сол, захар, олио, кибрит, гумени цървули. Луксовете като тахан халва, боза, вафли, ментовка и салам дойдоха по-късно.

И все пак, все пак. Чудесата на потреблението вече едва ли ще го захласнат; прекалено е близо до простите тайни на съществуванието. Едва ли тъкмо тук ще усети ангелския мах от крилото на щастието - прекалено много суетня има наоколо, прекалено често тракат касови апарати, прекалено проницателно гледат камерите, охраната, любезните лица зад щанда...

Особена гмеж пулсира и на паркинга. Минава през следните етапи. Първо, докато се намират места, шофьорите демонстрират нещо като любезност, отстъпват ред в потока, отминават щастливо мушналия се без форсиране или псувня през зъби... После, когато се претъпче, стават неотстъпчиви, зли. Връщат се към по-първични реакции. Иззад стъклата с високотехнологично нанопокритие надзърта внезапен кроманьонски лик. Бой не видях, но непразнични разправии - колкото щеш.

Накрая лека-полека опустява - като търбух на огромен звяр, чиято соматика и перисталтика са довели, така да се каже, до периодичното облегчаване на тракта...

Празникът би трябвало да извади наяве най-доброто, сгъстъка от постиженията на цивилизацията ни. И това, що е за угода на телото и сетивата, той действително вади на щанда. Не ме напуска обаче усещането за известна невротичност при консумацията, за съпътстваща или сподиряща празнота... Дали пък не е щото не вади най-доброто? Примерно, достатъчно е да зърнеш бегло телевизионния сгъстък, е - поне на нашите тук седем милиона, за да го разбереш. И да те обземе униние - отде такава немощ,



толкова регресираща имитационност,



такава убеденост, че пошличкото е остроумие, а дилетантското самочувствие веселба?

Или пък е, защото много сме ускорили дефилетата в колайдера, а соматиката и перисталтиката няма как да ускориш - тях командва още кроманьонски ген...

Не е адронен колайдер, а ускорител на частици, поправя ме колежка. Така е правилно на български. Но то и молът е ускорението на неща като ЦУМ, РУМ и т.н. - мисля аз.

Че ускорихме, ускорихме. Що гледаме като премененият Илия тогава?