Историята е фиксирала обстоятелствата, при които вероятността за поява на партия от националистически (национал-фундаменталистки) тип рязко нараства.

Тази опасност обикновено изниква тогава, когато страната не само е катастрофирала социално-икономически, но и духът й е смачкан, унизен, когато е изпаднала в политическа зависимост, когато суверенитетът й в много области бива безапелационно нарушаван, когато е потъпкано националното достойнство. Затова стратегическите цели на подобни политически сили не се изчерпват с икономическото и културното възраждане - в тях на преден план е изведено укрепването на националното самочувствие.

Наличието на подобни фигури (Жириновски, Тудор, гротесковият отец Гелеменов и др.) в страните от бившия комунистически блок изглежда като че ли напълно естествено. Тяхната електорална "тежест" все пак остава засега в рамките на безобидната политическа екзотика.

Далеч по-необичайни, но и много по-опасни като тенденция са появата и неудържимият възход на Хайдер и - само преди дни, на президентските избори във Франция - на Льо Пен. Обяснението там не е икономическо; то е обвързано главно с болезненото национално унижение (в хода на "цивилизационната" американизация). Що се отнася до България, нейната непреодоляна икономическа катастрофа е печален факт.

Факт са безработицата, мизерията, корупцията, масовото неморално разбогатяване на властниците.

Управляващият слугинаж се съгласява автоматично с всяко изискване отвън,



козирува покорно на всяка задгранична заповед,



като реално обслужва интересите на чужди държави, международни организации и икономически структури. Едно от допълнителните условия е също изпълнено - безславно провалени и компрометирани са класическите десни, леви и центристки партии и коалиции; псевдогражданските обединения на поредната месианска фигура са разядени неудържимо от подобна тенденция.

Така че повечето обективни обстоятелства са налице.

Но в субективен (до голяма степен народопсихологически) аспект нещата са далеч по-сложни. В идеологията на националистическите партии по определение би трябвало да се съдържат силни ксенофобски (расистки) компоненти. В милата ни родина обаче подобни "волности" са възможни теоретически (като празни декларации, като хвърляни на вятъра думи), но невъзможни или почти невъзможни на практика. Първо, исторически доказана е етнокултурната толерантност на българския народ. Отделен е въпросът кои са корените на това явление. Познавам добре един от тях. Образно казано, за да мразиш други нации и хора, трябва да разполагаш с достатъчно сили и време за това.



А ние (като изконни българи) толкова обилно се мразим



помежду си, толкова голяма част от живота си отделяме за взаимни мръсотии, че наистина не ни остават нито време, нито енергия да се занимаваме с не-българската "биогеоценоза". Достатъчно сме заети със себе си, дето се вика, за да обръщаме "расистко" внимание на циганите и евреите.

Да не забравя и едно друго обстоятелство (предполагам, от разреда на обективните). Качеството на човешкия материал не може да бъде изкуствено понижавано или повишавано в търсено съответствие със спецификата на отделните обществени структури. Хора с огледални биосоциални параметри изграждат всички партии, движения, граждански инициативи и поданически послушания. Такива в края на краищата ще изградят и въпросната партия. Ясно, че резултатът ще е същият. Колкото "демократични" ги докарахме демократичните партии и съюзи в България, точно толкова и "националистическа" би била евентуалната националистическа партия.