(Продължение от миналия четвъртък)

Разбира се, че политическият живот в България с всичките му особености и отличителни белези не е някакво изключение. Средновековните балкански писмени извори изобилстват със сведения за заговори, успешни или не, с драматични подробности за убийства на владетели. Понеже събитията в Цариград са най-добре представени в достигналите до наши дни летописи, то и най-голяма част от тези често трагични събития се отнасят именно до смяната на императорите там.



Смъртта на един средновековен владетел обикновено се превръща в мит.



През есента на 363 г. на римския престол е император Юлиан (360-363), който прокарва открито антихристиянска политика. Императорът заминава на поход срещу персите през късното лято на същата година и след редица неуспехи в едно сражение е убит по доста загадъчен начин. Християните разпростравят легендата, че смъртта му дошла от копието на един светец. Днес, разбира се, това със светеца не може да мине, най-вероятно е да предположим заговор с участието на някой църковен агент в тези трагични събития, завършили със смъртта на последния пряк представител на Флавиевия владетелски род (за агентите и за тайните служби : http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=2967§ionid=5&id=0001301)

Според летописците Йоан Скилица и Йоан Зонара император Зенон (474-475; 476-491) се разболява в края на живота си от дизинтерия или епилепсия (клиничната картина според изворите е противоречива). След една пиянска нощ го намират безчувствен и съпругата му императрица Ариадна заповядва да го погребат. Императорът обаче не бил мъртъв. Страшните му викове се чуват продължително и ясно, но Ариадна, която вече има планове за наследяването на престола, не позволява саркофагът да бъде отворен. След смъртта на единствения им син тези планове се оказват свързани с издигането на престола на дворцовия чиновник Анастасий, който след по-малко от две денонощия е коронован, а днес ни е познат като Анастасий I (491-518). Точно 40 дни след смъртта, всъщност убийство чрез зазиждане в гробница, на император Зенон, вдовицата му се жени за новия император.

През 602 г. император Маврикий (582-602) прави тежка грешка. Той заповядва на изтощените от летните походи войски, който пазят Дунавската граница, да презимуват отвъд реката, в земи гъсто населени с враждебно настроени племена, за които тук вече е ставало дума. Разбунтувани, войниците провъзгласяват за император низшия офицер Фока и искат отстраняването на Маврикий от византийския престол. Бунтът е неуправляем, провалят се и усилията на императора да привлече на своя страна цирковите партии, които отказват да участват в поправката на крепостните стени на Цариград при приближаването на бунтовниците. Маврикий е заловен заедно с цялото си семейство. Според легендата бил принуден да гледа обезглавяването на шестимата си синове, преди и него да постигне същата участ. Летописецът Симеон Логотет, който разказва цялата случка твърде драматично, прилага и епитафията, която била поставена на гроба на императрица Константина:

"Тук зарад лудост народна и бяс на войската почивам

заедно с своя съпруг и със децата си аз"

(превод от средногръцки - Т. Петринска)

Младият император Константин VI пък е грубо ослепен по заповед на собствената си майка, императрица Ирина. През 797 г. василевсът, който впрочем не се отличавал с традиционните за владетелския му род пълководчески умения, губи окончателно подкрепата както на армията, така и на монашеската партия, след развода си с императрица Мария и брака с придворната дама Теодота. От случая се възползва майка му Ирина, която има голям авторитет поради организирането на VII Вселенски събор 10 години преди това. Тя заповядва да затворят сина й в Порфирната зала на Големия дворец, където всъщност го е родила, и да го ослепят. Според Теофан това е било направено по особено груб начин, причинило е възпаление, от което по-късно василевсът умира.

Идването на престола на последната византийска династия, Палеолозите, е белязана от жесток преврат. През 1258 г. император Теодор II Дука Ласкарис (1254-1258) е наследен от седемгодишния си син Йоан IV Дука Ласкарис. Начело на регентството е Георги Музалон, но мястото му бързо е присвоено чрез дворцови интриги от аристократа Михаил Палеолог, който през 1259 г. е провъзгласен за съимператор. Главната му задача е подготовката на военните акции по отвоюването на Цариград от латините. Малко след влизането на Михаил VIII Палеолог в старата столица на империята през 1261 г. по негова заповед Йоан IV е ослепен на единадесетия си рожден ден и изпратен в изгнание.

По-сетнешната историята на Палеологовия владетелски род е изпълнена с жестоки политически борби, но въпреки многобройните противоречия, през ХIV в. и ХV в. практиката от средновизантийската епоха да се убиват императорите парадигматично е изоставена.



Особено е мястото на баните в убийствата на византийските владетели.



За това съществуват чисто практически съображения - императорът влиза там гол, без броня и оръжие, с намалена охрана и прислуга. Освен това за представите на средновековния балканец всяка баня е твърде особено място, смята се, че там обитават демони, смъртта на владетеля винаги може да се припише на тъмните сили. Днес това може да ни изглежда забавно, но в Средновековие си е съвсем реална заплаха и напълно правдиво обяснение за нечия смърт.

През 60-те години на VII в. арабското нашествие застрашава самото съществуване на империята. Наместникът на Сирия, бъдещият халиф Моавия, подготвя за пръв път в историята на арабите флот, който да участва в планираното превземане на Цариград. Император Констант II (630-668) вече счита столицата за прекалено несигурна и се отправя на дълго пътешествие на запад, като прекарва цяла година в Атина. След като посещава Рим, се установява в Сиракуза на о. Сицилия. Там, според слуховете, планира да премести столицата поради заплахата, надвиснала над Цариград. През 668 г. срещу него е направен атентат. Императорът, който е обвиняван в планове да изостави "богохранимия" Цариград в ръцете на арабите, е убит в банята си от един слуга, според свидетелствата на патриарх Никифор.

На 11 април 1034 г. възрастният вече император Роман III Аргир (1028-1034) е упоен от свои слуги и удавен в банята на Големия дворец. Според някои убийството било организирано от императрица Зоя, която се чувствала пренебрегвана от императора.

Летописецът Георги Акрополит разказва, че след 1204 г. Алексий III Ангел (1195-1203) бяга в Мосинопол (днешната Гюмюрджина). Зет му Алексий V тръгва също за там с жена си. Бившият император ги посреща привидно добре, подготвят банята, за да отдъхнат от пътя. Точно там, сред течащата вода и благовонията, Алексий V бил зверски ослепен, докато жена му ругаела грозно баща си.

Много е възможно само недостигът на сведения да е причината в останалите балкански държави, особено през ХIII и ХIV в., да не се наблюдава такова изобилие от драматични разкази за убийствата на владетелите. Впрочем и времената са вече други.



* * *



В доиндустриалното общество убийството на владетеля се оказва често единственото достъпно средство за оспорване на политическата власт. Създаването на необходимата за това нарочна организация е задължително условие за осъществяването на начинанието. Чрез преднамерената жестокост на убийствата на владетелите заговорниците винаги преследват ясна политическа задача, имат за цел създаване на обстановка на ужас, на вцепенение, за да бъде по-лесно овладяна, да бъде улеснена смяната на властта. Най-често проявите на жестокост не са затруднявали никак заговорниците, доколкото в огромната си част средновековните владетели е трябвало да я понесат напълно заслужено. Публичното кълцане, рязане, пробождане, разчленяване, изгаряне, продължително провесване, задушаване, разтегляне до скъсване, източване на телесните течности, целенасочено отстраняване на органи, писъците на жертвата трябва не само да вцепени от ужас зрителите, не само да стане повод за безброй преразкази, като по този начин стигне и до най-далечното село на средновековната държава, но то винаги трябва да се възприема и като наказание за минали прегрешения на владетеля. Защото дори най-големите престъпления в човешката история се е налагало да бъдат обосновавани ако не винаги идеологически, то поне морално.