Преди време, пълен с амбиции да проуча къде се крие неистовата мотивация на фена, ходих на мачове и гледах публиката много по-внимателно, отколкото мача. Не ми беше трудно, защото и аз имам фенски стаж, макар натрупан през вече далечни юношески години. Нещо усетих, нещо попрочетох, нещо прозрях сам и разбрах: мачът в частност и спортът като цяло за публиката е проста игра на война. Не случайно мъжете му се поддават по-масово. Ратният инстинкт сублимира в отъждествяване с любимия отбор.

От тази гледна точка това, което изписах в заглавието, не е толкова парадоксално. Бунтовният изблик, адреналиновият гейзер, опасността и желанието да се наруши, дори разруши статуквото са общи и за революционната маса, и за освирепялата агитка. В основата, също така общо, са натрупани недоволство и раздразнение. Това недоволство има разнообразен произход. В училище не ти се удават уроците, ВИП персоните се държат надменно, парите не ти стигат за желаните неща, гаджето не ти вярва, жена ти не те уважава, струва ти се, че непрекъснато те изтикват в кьошето



някакви фукльовци, някакви гяволи, някакви тарикати...



Омразата към противника е искрена и силна. Има мигове, в които тълпата, ни повече, ни по-малко, иска неговото унищожение. Разбира се, веднага се задействат сдържащите юзди на разума; фенът си спомня, макар трудно, че това на терена все пак е игра, фикция, а не истинска война. И нещата най-често не стигат по-далеко от крясъка.

Но пък какъв крясък, а? "Размажи го, убий го, пеерас, свине, говеда..." и прочее завършващи на "мамата" словесни лястовички летят на воля и извикват у автора най-чисто изумление, дори респект, докато ги слуша по време на изследванията си.

Спомням си как особено силно се дереше леко мургав младеж, точно под мен, на един отдавнашен мач - "Левски"-"Бешикташ", пред десетина години. Младежът не рачеше дори да сяда от преизпълващи го - както електричество изпълва буреносен облак - емоции. Стоеше прав или рипваше, седнал току-що, крещеше почти непрекъснато, жилите на врата и челото му бяха изхвръкнали, а очите му в най-напрегнатите моменти бяха полубезумни - до степен, че не виждаше хората край себе си, не реагираше на съседска реч.

Гледах младежа с нескрит интерес. Той, разбира се, най-често псуваше противника: "Манафи, лайняри, пеераси, резняци", както му е ред. В един момент обаче, когато звездата на гостите, тъмнокожият футболист Нума, нещо се прояви в наш ущърб, младежът освирепя и захриптя една нова дума. Някаква бурма се отвинти в главата му и той захвана изведнъж да квалифицира Нума



не с обичайното "пеерас", а с "педофил"



- Ей, мангал, ей педе... ей педофил, педофил мръсен, ааа, педофииил... да ти... мамата! - понесе се френетичният му, вече прегракващ глас над стадиона.

Наблюдавах го почти с възхищение! Мисля, че той не знаеше добре значението на тази дума, просто в инстинктивното си търсене на някаква превъзходна степен на обидата спонтанно реши, че педофил е нещо като "пеерас" на квадрат.

Бързам да кажа, че не смятам ексцесите на българското фенство за по-лоши или по-глупави от тези по света. Напротив. Може би поради по-улегналата възраст на повечето наши фенове ние сме още далеч от футболните трагедии по света. И слава Богу. Стотици, че и хиляди са жертви на футболните войни досега.

Ще ми се да припомня само мача между "Ливърпул" и "Ювентус" в Брюксел, когато загинаха 39 души. И един, още по-показателен за събитията днес. През 1996-а на среща между два либийски отбора загиват десетки. Причината? В единия отбор - "Ал Ахли", играе лично синът на полковник Муамар Кадафи - Саади Кадафи. Съдиите, естествено, подпират "Ал Ахли", така както подпираха безумната теза на обвинението по време на процеса срещу нашите сестри там по-късно. Тоест нагло. Публиката се възмущава и тръгва да нахлува на терена. Личните охранители на Саади откриват огън на месо по невъоръжените запалянковци, след което паниката се понася и по трибуните. Загиват няколко десетки души.

Преди няколко дни Саади Кадафи, този любим син на Вожда с интереси към футбола, се изказа така: "Татко ще си остане Големият баща, който и да управлява в Либия." Има си хас.

Нека обаче сега кажем най-важното. Една част от човечеството е устроена така, че влага много емоции и много страст в изявите на любимия отбор. Сред тях има и такива, за които страстта и емоциите



стават по-важни от изпълненията и резултатите



на отбора. Тоест почва да им харесва да изкъртят нещо и да пукнат нечия глава много повече, отколкото ако техният пореден герой се справя добре на терена. Тези последните застрашават ако не живота (а понякога го застрашават), то спокойствието и свободите на хиляди и милиони, за които има по-важни неща. Примерно - семейство там, кино, събиране на марки, политически спорове или разходки в гората.

Затова моля органите на реда да им берат грижата овреме. Имат средствата и задължението за това. Пък ние ще помагаме с каквото можем - засега с наблюдения.