|
В деня на гласуването на закона за сътрудничеството с международния трибунал се оказа, че в Сърбия има един щастлив човек. Той се казва Мария Милошевич - дъщерята на бившия президент на Съюзна република Югославия Слободан Милошевич. Мария обяви, че е щастлива, защото вече обмисляла как да осъди държавата, арестувала и екстрадирала в Хага нейния баща незаконно. Същата тази Мария през 2000 г. стреля срещу спецчастите, натоварени със залавянето на баща й, а преди време посъветва Милошевич да напусне собствената си партия, защото там е пълно с предатели.
Не е ясно обаче
кога ще се разбере герои или предатели
има в обкръжението на Милошевич, защото официалните власти в Белград постоянно отлагат крайния срок за арестите на 23-мата, обвинени от международния трибунал във военни престъпления, геноцид и престъпления срещу човечеството. А да се коментират първите шестима, които решиха да се предадат доброволно в Хага, е рано, тъй като процесите срещу тях още не са започнали.
Всъщност да се вникне в историите на 23-мата военнопрестъпници е много сложно, тъй като те най-често са свързани с историята на федерацията Югославия, на югославизма и на сръбския национализъм, където също прелива от драматични обрати и кървави сцени. Достатъчно да се знае, че това са "хората на Милошевич", които трябва да се превърнат в "хората на Хага" - във важни свидетели срещу бившия югославски президент, или в обвиняеми, или и в двете. Съпричастност и единомислие - това ги обединява с Милошевич. Те са военни, политици и партийни функционери, работили и живели по негово време. Подбрани са с една цел - доказване на вината на бившия президент на бивша Югославия.
Така е според логиката на международните прокурори, която не се съобразява с логиката на политическите и социалните процеси в бившите югорепублики. Още по-малко пък държи сметка за странностите на нравите и особения начин, по който тече животът в тази част на Балканския полуостров. Което в определена степен е нормално.
По културологични и исторически причини има семантична разлика в езиците, на които говорят светът и Балканите. След войните в бивша Югославия се появи разлика и в посланията, които те си разменят. Започна да става опасно още с първата реакция срещу закона за сътрудничество с международния трибунал: куршум в Сърбия, самоделно бесило в Черна гора.
Часове след приемането на закона за сътрудничество тук вече имаше двама самоубийци. Докато единият се застреля в главата на стълбите пред съюзния парламент в Белград, другият си слагаше въжето в банята на хотелска стая в Мадрид. Имената на Влайко Стоилкович, бивш министър на вътрешните работи на Сърбия, и Милорад Ковач, действащ министър на здравеопазването и социалните грижи на Югославия, обиколиха света, за да го стреснат.
Всъщност те се самоубиха, защото не искаха да станат предатели на своя трибун. И това би било нещо лично, ако не беше разкрит нелицеприятният факт - в началото на XXI век и две години след управлението на Зоран Джинджич,
култът към личността на Слободан Милошевич е все още жив
Малцина смеят да питат дали е безопасно неговата харизма да чертае фронтовата линия между "героите" и "предателите" в сръбското общество - в мирно време и в условия на демокрация? И го правят с голямо неудобство. Напразно. Просто трябва да си спомнят за самоубийствата и "самоубийствата" на висши партийни деятели веднага след разпадането на СССР, ЧССР, НРБ...
От пръв поглед се вижда, че двете югославски самоубийства не търсят евтини ефекти. Те гонят големите, общонационални символи от миналото на страната. Явно не е лесно да се забрави официалната държавна политика, олицетворяваща националния идеал под лозунга "Всички сърби в една държава!". А не е далеч и времето на югославския социализъм, който се задържа най-дълго след падането на Берлинската стена. Изследователите са категорични, че той е бил най-удобната и най-ефективната форма на съществуване на сръбския национализъм.
Стоилкович и Ковач станаха самоубийци тъкмо защото вярваха, че може да съществува едновременно кауза на сръбския национализъм и кауза на югославския социализъм. А това цяло не е загубено, а само временно победено. Абсурдът е, че не знаеха
кое е по-важно: социализмът или национализмът
Но и пък двете теории катастрофириха като идеологии. Все още по инерция общественото мнение тук обвинява Милошевич, че е загубил войните, но го поздравява, че ги е започнал. В предсмъртните писма на двамата самоубийци личи точно тази колизия, превърнала се от разочарование, трупано с месеци, в отчаяние и безсилие.
За да се решат на това жертвоприношение, Стоилкович и Ковач измениха дори на религията и на житейската си философия. По православните канони самоубийството е неприемливо, то не се допуска и в масовата представа за т. нар. прави (истински) сърби. Независимо че Ковач е черногорец, а Стоилкович сърбин, и двамата се смятат за "прави сърби". Което горе-долу означава, че си мъж, православен, женен, с деца, с лично оръжие и патриот.
В предсмъртното си писмо Миорад Ковач казва недвусмислено: "Аз съм син на Югославия и Черна гора и искам да се знае, че работих до последния си дъх за държавата си." И добавя, че "прекалено много вярвал на някои хора в партията си". Абсурдът, който Ковач е изживял, не може да се скрие. Действащият министър на здравеопазването и социалните грижи се е посветил на една държава, която не съществува и в чието убийство участва собствената му партия. Югославия "умря" в политическия смисъл на думата и заради черногорската Социалистическа народна партия, в която Ковач членува, защото подкрепи новото държавно устройство между Сърбия и Черна гора от 14 март тази година. По същия начин постъпи и със закона за сътрудничество с трибунала в Хага независимо от вътрешните си разногласия и опасността от разцепление.
Самоубийството на Стоилкович и Ковач можеше да мине незабелязано въпреки старанието и на двамата политици за обратното. Но това стана невъзможно, след като получи неочаквана подкрепа. Президентът на Югославия Воислав Кощуница, който искаше закон за сътрудничество с международния трибунал независимо от риска от парламентарна криза в страната, направи следния коментар: "Този акт е признак на дълбоката политическа криза у нас, но е
предупреждение и към Запада, който ни оказва натиск
по един или друг повод."
Воислав Кощуница се прояви като "прави сърбин", готов да защити сънародниците си от обидите на други народи, а ролята на новия демократичен президент, който има най-високо обществено доверие, за момент му се изплъзна. Дори Франция, вечната защитница на Сърбия пред света, не спести критиките си. Парижките вестници прогнозираха, че изявлението на президента ще отключи антизападните настроения в бивша Югославия.
Без значение е дали тази прогноза ще се сбъдне. По-важното е, че тя най-ясно разкрива истинската връзка между двете самоубийства - сръбският национализъм и югославският социализъм са в криза и се крият зад паравана на критиките срещу закон, позволяващ на държавата да предаде гражданите си на международен трибунал, който да ги съди за военни престъпления.
Може ли тази криза да бъде управлявана, питат зад океана, където изкуството за управление на кризи се учи в университета и се практикува в политиката. "Няма да отида жив в Хага!", отговаря Стоилкович от Балканите и се застрелва в главата. Разговорът между Балканите и света изглежда невъзможен. Не, той само е абсурден. Когато абсурдността му се задълбочава, събеседниците се стъписват. Затова Държавният департамент на САЩ просто мълчи. Решение за деблокиране на финансовата помощ за Югославия, обещана срещу сътрудничество с международния трибунал, не се очаква. Оптимистите казват, че диалогът само е отложен. Според песимистите краят му ще бъде назидателен, унизителен и жесток.
А на сърбите сякаш не им пука. Никой не е арестуван, а броят на готовите да умрат, но да не се предадат живи в Хага се увеличава. Те са армейски генерали - обучавани как да не попадат в плен, как да запазят честта си, как да се отбраняват и как да побеждават. Един от генералите е много популярна личност и се казва Ратко Младич. За него се знае, че е заповядал на най-доверения си бодигард да го убие, ако се стигне до арест. "Радован няма да се предаде жив!", категоричен е пред пресата братът на лидера на босненските сърби Караджич. "Дръж се, аз съм с теб във всичко!", подкрепя го и 90-годишната му майка от екрана на телевизора.
Един ден и площадите на Белград се обадиха - "Всеки сърбин е Радован!" бе написано на плакати, разлепени по целия град. "Някои се казват и Ратко", бе добавил ръкописно зевзек, напомняйки, че двамата - Радован Караджич и Ратко Младич - са заедно, откакто поръчаха убийството на няколко хиляди мюсюлмани в Сребреница. Днес, 10 години по-късно, холандското правителство подаде оставка, защото неговите сили в състава на ЮНПРОФОР не можаха да ги защитят.
Тези дни в Югославия фолкорът на тема сътрудничество с Хага изобилства. Появи се един поп, въоръжен с карабина, който съвсем сериозно обеща отплата за обвинените военнопрестъпници. За решените да го последват си остави адреса и телефонния номер, пак на плакати по столичните улици. Намери се и един гражданин, който написа открито писмо до премиера Зоран Джинджич, за да го уведоми, че иска доброволно да се предаде в Хага, независимо че тя не го търси. На страниците на в. "Данас" някой си Бобанац обясни, че е взел това решение по сложни "практико-математико-гастрономични причини". Сърбинът каза: "Чувам, че в Хага дават храна по три пъти на ден, г-н премиер. А в държавата, в която вие сте премиер, аз се храня един път, но не дневно, а на два дена." Смеят се сърбите. Те умеят да се шегуват във всяка ситуация.
Това тяхно качество е много важно, защото може да се окаже един от малкото начини, по които да започне началото на края на обкръжението на Слободан Милошевич независимо от хода на процеса в Хага. Може да се мине и през смях, което е по-добре от кръв и сълзи. Но със сигурност не е достатъчно.