|
| Адела Пеева |
----------
- Свидетели сме на истински български десант в Кан - Камен Калев и Константин Божанов участват с филмите си "Островът" и "Аве", вие пък - сред специалните гости... Как си обяснявате този внезапен интерес на най-големия европейски фестивал към нас?
- Вероятно причините са различни - не вярвам, че там някой е решил "сега фокусът ще бъде върху България". Това е интерес към двама млади режисьори, направили хубави филми... и от друга страна - към мен, която пък не съм толкова млада. И тримата сме там заради добрата си работа. Но, вижте, това кой на кой фестивал отишъл, кой кого видял - до голяма степен е и въпрос на отношения, на политика. Аз имам един израз - от Кан в Тутракан и от Тутракан в Кан. Човек не бива да забравя нито за Тутракан, нито за Кан.
- Вие сте сред малцината в българското кино, които не са възпитаници на ВИТИЗ. Завършили сте в Белград, съпругът ви и ваш изпълнителен продуцент е сърбин... за български или за балкански режисьор се смятате? Във филмите си също често зачеквате общобалкански теми.
- Балкански режисьор - да, в смисъл такъв, че всички на Балканите ме познават и навсякъде се чувствам у дома. Това, че съм завършила в Белград, има голямо значение. Когато аз следвах, белградската школа - и игралната, и документалната - беше една от най-добрите. Те не се връщаха без награда от големите фестивали! Но моето развитие и творчески процес започна и продължава в България - с всички плюсове и минуси от това. Борбата, която водихме, забранени филми навремето, опити непрекъснато да кажеш това, което искаш... Това остана като моя черта и след падането на Стената.
- Как оценявате мястото на българското кино на общия балкански фон? Назад ли сме от сърби, румънци?
- Е как назад?! Нали вие пишете по медиите непрекъснато за голям успех на българското кино, възход...
- Това е от 2-3 години, а предишните 20? Ето дори босненски филм - "Гърбавица" на Ясмила Збанич, обира фестивални почести, за каквито нашите могат само да мечтаят...
- Не е само един босненски филм, те имат цяла генерация прекрасни режисьори. Които между другото са от бившата югославска школа. Но, вижте, знаците на успеха са относително нещо. Ето тук, пред мен - документи. Куп хартия. Единият лист казва, че е голям успех на българското кино и личен успех, че един от 20-те изтъкнати творци, поканени от програма "Медия", е български режисьор. На другия лист пише: "БНТ и Арт фест показват 10-те най-добри филма от последните 10 години". Сред тези 10 няма мой филм. Така че аз ви питам: кое е успехът? Какъв е критерият, по който те са избрали тези 20 души в Кан? И какъв е тук критерият, по който са избрани десетте филма? Какъв е общественият принос на всеки един филм, с какво е разбунил духовете, какво е върнало обществото като реакция?
- Насочили сте се трайно към документалното кино - ако не се лъжа, снимали сте само един игрален филм и над 30 документални. Стигате ли до достатъчно публика чрез тях?
- О, да. "Чия е тази песен?" е от 2003 г., сега сме 2011-а. Ами този филм не спира да се върти, непрекъснато получаваме запитвания, интересуват се от филма. Форумите са пълни с мнения, постоянно го слагат на различни торенти - ние се обаждаме да го свалят, защото все пак живеем от филмите си, те пак го качват. Така че аз не се притеснявам от липса на зрители. Може и повече, особено в провинцията, където няма киносалони - но това е въпрос и на държавна политика. Едно от хубавите ми преживявания бе, когато "Чия е тази песен?" бе прожектиран в кино "Люмиер" и публиката стана на крака, за да го аплодира. Това е най-важното - наградите минават, заминават. Както каза един мой колега от Канада: "Награди? Всичко под "Оскар" не се смята."
- "Чия е тази песен?" е филм за неразбирателството, за липсата на толерантност на Балканите. На какво, мислите, се дължи то?
- На исторически обстоятелства. Дълги години заедно в Османската империя, после освобождаването, размитите граници. И, естествено, социализмът, който много добре манипулираше и подхранваше тъкмо тази нетолерантност. От друга страна, се дължи и на нежелание - то е общо за нашия регион - като тръгнат малките деца на училище, да ги учим на толерантност, на разбиране за различния. Не вярвам това да се промени и за следващите поколения. Липсва общ прочит на историята ни.
- Болната тема на българското кино днес - финансирането. Как стоят нещата за документалистиката?
- Както за цялото българско кино. В момента финансирането е свито, очаква се след махането на тази поправка към закона нещата да се подобрят. Ще видим. Сега вече в София има програма "Култура" на Столична община, БНТ също помага - въпреки че там нещата са доста сложни, нямат средства, затова предлагат услуги в техника и т.н. Всички медии са пълни с това, че няма финансиране, но не виждам нещо да се променя радикално. Все пак човек трябва да намери начин да си прави филмите. Снимането е занаят.
- Кое е по-лошо за твореца - да има възможност да снима, но да няма свобода на изказа, или финансово да е ограничен, но творчески и идеологически свободен?
- Аз не бих сменила онова, което е сега, за онова, което е било. Но мога да ви кажа, че натрупах опита си в годините преди 1989 г. Там оформих характера си като творец, като човек - издръжливост, упоритост... Това са качества, много ценни и сега. Едно такова време на ограничения ти изостря окото, сетивността, хъса. Но ако не бе дошла демокрацията, "Чия е тази песен?" никога нямаше да се появи. Първо, защото не ни даваха да пътуваме. Филмите ни ходеха по фестивали, но най-често без нас.
- Най-известният ви спрян филм е "В името на спорта"... Каква е неговата история?
- Филмът е за обратната страна на медала. Върховите постижения бяха част от комунистическата идеология, но отношението към спортистите беше като към парче месо. Тръгнах да правя филм за млади спортисти и случайно се натъкнах на Белослав Манолов, той вече е покойник. Младежки шампион по вдигане на тежести, който беше болен от цироза вследствие на анаболи, но независимо от това го караха да тренира. Аз го намерих в болницата и ми се обърна идеята на 180 градуса. Така стигнах до Иван Абаджиев и до неговите тренировки, които бяха шокиращи - и които заснех с негово съгласие. Още по време на работата в студио "Време" започнаха да идват разни хора, да искат да гледат материала. В един момент ме помолиха да направя една уж вътрешна прожекция. На нея дойде непознат за мен човек, питам кой е, казват ми - ами това е момчето от Шесто, което отговаря за нас. И когато трябваше да се прави вече мишунг горе в Киноцентъра, дойде заместник-директорът и ми взе копието. През 1989 г. този филм бе изваден от архивите, щеше да се прожектира в Берлин - мисля, че съм разказвала вече тази история, - но точно преди началото прожекцията бе прекъсната. Навън падаше Берлинската стена.
Филмът ми "Майки" пък беше "полуспрян"- той бе прожектиран в професионални кръгове, но не се пускаше навън, беше сменена и една дума. Определено не бих заменила нито тогавашното, нито сегашното време - миналото е изиграло огромна роля за мен и за развитието ми.
- Новият ви филм "Кметът" е за най-успешния кмет в историята на София - инж. Иван Иванов. Какво им липсва на днешните столични кметове?
- Вижте, Иван Иванов е живял в епоха, в която в държавата е имало много силна ръка. Периодът на 30-те години е белязан от възход на държавата като цяло, София е част от този възход. Млада нация, силна, енергична, с млади хора, които трупат богатство, децата им се връщат от чужбина - връщат се, забележете! - защото имало бъдеще в страната. Иван Иванов е точно един от тези, върналите се от чужбина. Човек с визия, принципен, технократ. Той е бил инженер, не политик. Всъщност бил е аполитичен. Какво липсва днес? Факторите са икономически. Ние икономически не сме във възход, как да е във възход столицата ни? Само по социализма можеше да се случи това - столицата расте, а другите краища на страната западат.
