Тъжен край. Финалът, чакан от всеки българин заради секундите, в които камерата ще покаже Димитър Бербатов, се превърна в разочарование със сладко-кисел привкус. Големият мач остана без него.

Трябва да запушим устата на кресливия и патетичен патриотизъм, който никога не позволява на трезвите оценки да избуят. Митко не игра, защото така е решил най-големият треньор в английския футбол за последните 30 години. Сър Алекс Фъргюсън със сигурност има нефутболни причини да вземе това решение, вероятно никой не се съмнява в това. Дали е била изпусната дума на недоволство от Бербатов, дали някакъв реваншизъм за стари грехове (пропуски и слаби мачове) в душата на сърдитото старче Фърги. Той никога не забравя. В такива моменти през годините шотландският треньор винаги е бил най-силен. Да замериш с обувка Бекъм, да овикаш Рууни, да се разделиш с Яп Стам или да изгониш Лий Шарп... Щом е за доброто на отбора - никакъв проблем! На сър Алекс не му пука за ничие друго мнение освен неговото. Били любимци на феновете, голяма работа!

За добро или лошо, преди три години той си хареса Бербатов. Нашето момче определено не е "червен дявол" и няма сила на света, която да промени това впечатление. У Димитър липсват злобата и стиснатите зъби на оцъкления Рууни, както и треперещите от яд и гняв ръце на сър Алекс. Видяхте ги на финала, нали? Вероятно, ако беше играл, нашето момче нямаше дори да се ядоса. Митко щеше да се разходи край купата, да си вземе медала за второ място и да потъне пак в своя си свят. Какво има отвъд този вечно зареян поглед в сините му очи, едва ли някой може да отговори. Но със сигурност се таи и усещането, което всеки интелигентен човек придобива, когато сравни Бербатов с останалите "дяволи". Той не е сред свои в този отбор.

Разбира се, такава теза крие две гледни точки. "Деветката" не е на мястото си, защото не притежава необходимата "тяга", с която Руни преследва гола като дивеч, а Гигс вече 20 години не спира да се бие за победи. Но, от друга страна, в Бербатов има не по-малко талант от споменатите. Просто не е склонен да го потисне, за да играе като Флетчър, Парк и останалите. Той си има свой, бербатовски, футбол и това не се вписва във философията на "Юнайтед". За да е част от нея, личният си талант подчини на отбора дори големият Кантона. Димитър не успя.

Бербатов отказа да се промени, а за сър Алекс е ясно, че е абсурдно да измени принципите си. Това означава конфликт. И в свой стил шотландецът разреши нещата гадно и отведнъж - с публично унижение. В "Юнайтед" тези конфликти ги печели винаги той.

По-лошо не можеше да бъде. Всички мечти на Бербатов за вероятно последния му шанс да се види европейски шампион бяха стъпкани. България изгледа един велик мач с тъга, защото липсваше нейният човек.

Всяко зло за добро. Каква услуга ни направи този Алекс!? Не видяхме Бербатов безпомощен и технически разсъблечен от феноменалната Барса. На терена за 20-те си (поредни) протоколни минути в края българинът сигурно нямаше да пипне топката. Защото тогава, след 3:1, Юнайтед трудно контактуваше с нея. Такъв ли трябваше да е последният финал на Митко? Резервата, влязла за изпълнение на формална смяна, най-много да размени фланелката с някой от каталунските гении.

Бербатов остана встрани и ще си тръгне горд, някак по своему задоволен. Голмайстор на Висшата лига, странен и загадъчен, завършвайки сезона като жертва на едно от най-спорните решения на Фъргюсън. И без да е играл на губещата страна в най-неравностойния финал в историята на Шампионската лига. Без да се е присъединил към Карик, Рууни, Фабио и останалите в това отчаяно тичане около топката, която не може да бъде достигната. Някои съотборници на Бербатов през лятото ще имат нужда от психолог, за да върнат самочувствието си, на което се подиграха Меси, Шави и другите дребосъци със сръчни крака. Бербатов няма да е един от тях. Неговото его бе ударено по друг начин. Но поне не и на терена, поне не и в това, което прави най-добре. Не го повалиха с топката, а с лично отношение. Това Митко ще го преживее.

И догодина пак ще си играе неговия бербатовски футбол. Къде ли? Вероятно някъде, където целите и амбициите не са толкова високи. Понякога трябва да се примириш с това, за да останеш верен на принципите си.