"..Ти не разрешавай да те страхуват. Правителствата са много добри в това да произвеждат страхувани хора..." Това е Кейт. Упорства да пише имейлите си на български. Тя се научи да различава дайчовото от пайдушкото, но така и не разбра разликата между плаша се и страхувам се. Сложила съм Кейт в едно от джобчетата на душата си по много причини. Една от които практично-егоистична: когато съм най-разстрахувана, че живея на много лошо място, когато искам да си затворя очите, за да не гледам сутрешния телевизионен блок, безутешната квартална градинка и други звуци и картинки, правя опит да си спомня как изглежда това място през очите на Кейт.

Кейт, разбира се, има сини очи и от ония рекламно-бели зъби, но това не я прави типична американка, защото беше в България по линия на Корпуса на мира, а в този корпус не се записват най-типичните американци. По-скоро беше от онези любопитни същества, които винаги имат една свободна валенция и са готови да я насочат към всичко интересно, непознато. Да я насочат, не непременно да я присъединят.

Кейт обичаше България по странни свои причини. "Обичам я, защото тук сезоните все още имат значение." Или пък: "Обичам я, защото, когато някой купува тиква на пазара, всички се събират да изберат тиквата и всеки дава съвет как да се сготви." Защото можеш да си купиш баничка и да я изядеш, без да престанеш да се движиш по улицата. И защото можеш да отидеш у някого, без да му звъннеш по телефона, тъй като, дори да му звъннеш, той ти казва: "Ами що не вземеш да дойдеш". И си чоплите семки, и си говорите. А когато си тръгваш, ти дава буркан компот за вкъщи.

Кейт беше живяла година и половина в България, когато се завърна за първи път в Кънектикът. И звъннала на приятелката си. Очаквала, че точно както става в България, тя ще й каже да вземе да дойде. Само че тя й казала: "Радвам се, че се обади. Искаш ли утре сутринта да си направим заедно джогинга и да си поприказваме?" От което Кейт осъзнала, че се е върнала в Кънектикът.

Кейт пееше български народни песни, играеше хоро и се учеше да свири на кавал при слепия кавалджия Стоян Чобанов. Не пропускаше фолклорен събор и ми разясняваше какво значи една мома да е карагьозлийка. Нямаше да е странно, ако беше решила да учи в консерватория, тя обаче избра художествена академия. Софийската. За тази цел доведе майка си от Кънектикът. Ти - каза - й сготви една супа от коприва, защото тя и без това мисли, че вие трева пасете, а аз ще я заведа в галерията да види, че не само пасете. Искаше да убеди мама, че живопис трябва да се учи в Европа, "а не в Америка, където учителят се качва на един небостъргач, пуска едно яйце и те кара да нарисуваш нещото, в което се е превърнало яйцето на тротоара".

Майката - достолепна преводачка на Юнг от немски на английски, или се убеди, или се примири. И Кейт започна да се подготвя за академията. Имаше предчувствие, че на приемния изпит ще й се падне да рисува старица. Замина с един сак и кавала за село Ичера, нае си квартира и започна да рисува баба след баба. За десетина дни не останали в Ичера ненарисуван чардак и баба. Беше през пролетната ваканция, тъй че в съседната на Кейт къща се настанили столични гимназисти и продънили с техномузика тихата и кротка Ичера. Монотонният ритъм на техното барабанял по нервите на ичеренските баби. Една сутрин, събрани около фурната, те се нахвърлили на хазяйката на Кейт: "Твойта американка им даде тая музика, дето плаши кокошките, нали?"

"Не ми се вярва - рекла хазяйката, - мойта американка свири вкъщи на кавал дайчовото."

След като нарисува десетки чифтове уморени, възлести бабешки ръце, Кейт се яви на приемен изпит, където й се падна да рисува непълнолетна рокерка. Приеха я. В деня, в който като първокурсничка Кейт взела първия си изпит с шестица, тя вървяла по слънчева улица, поглъщала слънчевата Витоша, когато...

"Попаднах на някакви знаменца. Бяха покрили цялата улица. Бяха рекламни знаменца на "Кентъки фрайд чикън". Изглеждаха толкова нелепо в чистия слънчев ден..."

Кейт въобще не се поколебала. Отишла в "Кентъки фрайд чикън" и поискала книга за оплаквания, по-точно за протести. На персонала им спрели часовниците от изненада.

"Аз съм американска гражданка - обяснила Кейт, - искам да протестирам, че една американска компания замърсява българската столица."

Кейт нямаше двоен стандарт, имаше си един, нейният собствен. Каквото и да е ставало оттам нататък, то не беше я удовлетворило, защото Кейт ми звънна.

"Да направя ли един протестен хепънинг?" - попита.

"Например, какъв???"

"Ами, например, да изгоря знаменцето на "Кентъки..."

Ннне! - заекнах скорострелно, защото вече си представях как я арестуват, а тя се позовава на Първата поправка от Конституцията на САЩ, а също така и на съдебно дело от 1968-ма "Народът срещу ...някого си", където по прецедент е решено, че изгарянето на знаме не е действие, а се приравнява към свободата на словото.

"Тук нямаме Първа поправка и ще те пратят за хулиганство да чукаш петнайсет дни камъни! - заплаших я, като се надявах да няма представа, че вече няма къде да се чукат камъни. - Ти си художничка, нарисувай картина в знак на протест."

Та се размина.

После обаче стана още по-сложно, защото дойде интересът й към православието. Кейт беше протестантка като по-голямата част от американците. Беше израснала в семейство на порядъчен и успяващ юрист, което всяка неделя посещавало църковна служба. Обаче беше видяла баба си да умира и да се страхува от смъртта. Значи неделните срещи с Бога не й бяха помогнали да превъзмогне страха, че отива при Него. И Кейт търсеше нова религия. Православието я беше привлякло със своята тайнственост. Звънна, казах й "Ами що не вземеш да дойдеш" и тя дойде.

"Не приемай православието" - казах й.

"Защо?"

"Защото ме попита дали да го приемеш. Ако беше напълно готова, нямаше да питаш. Щеше да го направиш, дори всички да са против. Почакай още малко, или ще узрееш за това, или ще се откажеш."

Докато чакаше, Кейт помагаше на една православна фондация, водеше безплатно курсове по английски и рисуване в един православен храм. Правеше нещата по своя начин. Винаги съм се чудела къде е тайната й. Открих я в една случка, когато през България мина нейният стар приятел Тим.

Тим беше американец с влечение към Индия. Беше прекарал там шест месеца, през които ял подобия на водорасли, тъй че когато пристигна в България, нещо в стомаха му се свиваше и лютеше. Кейт го заведе на лекар. Дали за да впечатли американския пациент, или да се отърве по-бързо, лекарят прогнозирал тежка диагноза, без да си прави труда първо да я провери с изследвания. Кейт отказала да преведе на Тим пророкуването, а на лекаря строго казала:

"Ако обичате, не го страхувайте!"

"Какво остава на един човек, ако всеки го страхува?!" - чудеше се по-късно. Това беше тайната й. Кейт не признаваше плашенето. Кейт ненавиждаше страха. Не само по свой, по никакъв начин нищо не можеш да направиш, ако те е страх.

Веднъж я попитах какво все още не разбира от България. "Първо: не разбирам защо когато едно дете извика майка си с "Мамо!", майката отговаря "Кажи, мамо". Второ: не разбирам защо на парти..., банкети всички говорят против България и ми се струва, че много я мразят. После започват да пеят "Хубава си, моя горо" и ми се струва, че много я обичат. Трето: Не разбирам как в САЩ си готин през позитивизма, а в България си готин през негативизма." В крайна сметка Кейт стана православна. Когато се завърна да живее в САЩ, избра Бостън, защото там има хор за български народни песни.

Ами сега? - последният ми компютърен вирус отнесе снимките на Кейт, бях забравила. Може ли текст за Кейт без снимка на Кейт? Всъщност за Кейт ли е, щом в него се оглеждаме ние?