Различни световни експерти постоянно бият тревога през последните години, че пропастта между бедни и богати се задълбочава все повече, което ще доведе до сериозно напрежение и евентуални конфликти. Тази тенденция важи и за Германия, която следва пътя на страни като Франция и Великобритания.

Новият премиер на германската провинция Баден-Вюртемберг Винфрид Кречман от партията на зелените е типичен представител на онези германски елити, които наблюдатели като социолога и публицист Ралф Дарендорф обвиняват в липса на "хомогенност". Дарендорф сякаш смята като образец не други, а британските елити. И това е обяснимо. В Германия доскоро нямаше специални елитни образователни институции като колежа "Итън" и университетите в Оксфорд или Кеймбридж, нито пък съществуваше еднородност на елитите, сравнима с тази във Великобритания. За редовно преминаване от една водеща позиция към друга, както е обичайната практика във Франция, пък изобщо не можеше да става дума. От началото на новото столетие обаче много неща се промениха. Въпреки оставката на германския военен министър Карл-Теодор цу Гутенберг от всички политически постове (а той беше и определено най-богатият министър, когото е имала ФРГ) социалният състав на германския кабинет изглежда много по-различен от състава на правителствата, с които обикновеният германец бе свикнал десетилетия наред.

Вече не доминират политиците от дребнобуржоазни и работнически семейства



Днес начело са политици от средната и едрата буржоазия



В Германия вече има и елитни университети, макар че засега никой не смее да ги нарича така. За актуалните елити те все още не играят никаква роля, но в бъдеще положението вероятно ще се промени. Днес в Германия е вече доста по-обичайно да смениш една елитна позиция с друга. Последният пример е с бившия министър-председател на федералната провинция Хесен Роланд Кох, който стана шеф на един от големите германски концерни. Мнозина наблюдатели, особено съмишлениците на Дарендорф, приветстват такова развитие.

Ако погледнем структурата на доходите през последните десет години, веднага ще направим още един извод. Паралелно с хомогенизирането на елитите в Германия значително се разширява и пропастта между богати и бедни. Разликата на доходите между тях се увеличава постоянно. Само в България и Румъния този процес на изострящо се неравновесие напредва с още по-голяма скорост. Такива тенденции се наблюдават вече и в много други страни - във Великобритания например. На ключови позиции в новото правителство на консерватора Дейвид Камерън са министри с толкова ексклузивно социално положение, каквито от десетилетия не е имало в никой друг кабинет в Лондон. Премиерът, вицепремиерът и финансовият министър произхождат от богати фамилии на британската висша класа. Те са посещавали частни колежи като "Итън" и след това университетите в Кеймбридж и Оксфорд. Миналата година това правителство взе решение за най-драстичните мерки за икономии във Великобритания след Втората световна война.

Добре известно е, че разликата в приходите е толкова по-голяма, колкото по-хомогенни са елитите. Поради това повече от съмнително е дали би трябвало да се приветства растящата хомогенизация на елитите в Германия.

Друг важен въпрос е докога ръководните класи в Европа



ще успеят да удържат натиска за промени,



проявяващ се все по-енергично сред широките маси в страните им. И преодолима ли е зейналата между елитите и обикновените европейци бездна, пита италианският наблюдател Ернесто Гали дела Лоджа в анализ за в. "Кориере дела сера". Колко актуален е този въпрос ни напомниха последните избори във Финландия. Утвърждаването на популистката и антиевропейска партия "Истински финландци" е поредният тревожен сигнал - след като той вече прозвуча в Италия, Холандия, Дания и Унгария, а във френските допитвания лидерката на Националния фронт Марин льо Пен измества вече президента Никола Саркози от Елисейския дворец.

Новият популизъм прилича на възмездие срещу управляващите класи заради това, че отдавна вече са престанали да бъдат "популярни", т.е. да бъдат в хармония с чувствата, страховете и надеждите на широките маси. Отдавна всички европейски елити начело с интелектуалната и икономическата върхушка живеят с една устойчива нагласа за света, доминирана от няколко принципа - интернационализъм, неограничена експанзия на индивидуализма, икономиката като върховен регулатор на човешкия колектив. Само че многобройните нови предизвикателства



пробуждат сред управляваното мнозинство безпокойство и страх,



силен стремеж към сигурност и стабилни ценности. Елитите обаче не си дават сметка, че през последните десетилетия, съзнателно или не, лишиха гражданите от единствената култура, която беше в състояние да интегрира масите в света на модерността и еманципацията - културата на нацията. Тоест единствената култура, в която след края на комунизма масите бяха свикнали исторически да се припознават. Това са същите маси, които сега са на път да изгубят повече или по-малко социалните си придобивки, което винаги е крепяло вярата им в системата.



Не случайно тази пропаст е така дълбока тъкмо в Европа



По същество европейската конструкция почива върху драматичното подценяване на политиката - върху убеждението, че икономиката е решаващият параметър, че тя е в състояние да произвежда и политика. Само събитията от последните години показаха, че е точно обратното. Логично демократичната постнационална икономика на елитите се разгръща най-неудържимо там, където има най-добри условия - в Евросъюза. И разбира се, от ЕС се очаква винаги да плаща най-високата цена за решенията на елитите. Откъде накъде финландските или които и да било други избиратели трябва да се солидаризират с катастрофалната финансова политика на Гърция или Португалия? Можем да бъдем солидарни само с онези, с които се чувстваме обвързани от общи неща, за които сме убедени, че се намираме в "една и съща лодка" от момента, в който споделяме с тях общ произход и съдба. Или казано с други думи, защото имаме едно и също политическо отечество. Общата валута обаче е нещо съвсем друго и с по-ниска стойност. Затова и една държава може най-много да се откаже от някое предимство, но не и да принася реални жертви в нейна чест. Какво чудно има тогава, че ако някой реши да наложи подобни жертви, земята започва да се тресе, навсякъде се появяват партии на протеста, хората се затварят в уюта на родината, което неизбежно накрая води накрая до изолационизъм и омраза.