Дадох за препис малко странички от стара книга. После ги взе коректорка да ги свери и прегледа за грешки. Тя (коректорката), съвсем момиче още, закъсала с текста и се обади за пояснения. Една жена влиза в кварталната поща и подава телеграма за смъртен случай. Адресът, обаче, е нечетлив и тя го пише наново. Чиновничката чува как перото чуква в стъкленото дъно на мастилницата. Когато поема попълнената бланка, забелязва, че по пръстите на подателката има синьо от дървената писалка.
По правило останалите днес в книгоиздаването коректорки са предимно възрастни жени, вещи в занаята и знаещи повече думи от писателите. Това смутено момиче се бе изправило пред проблем, който въобще не беше професионален, а по-скоро поколенчески. Просто бе родено след времето, когато не само телеграмите, но и огромна част от официалната българска книжнина и документация се създаваше с "дървени писалки", които се топяха в "мастилници". Опитало се да получи някакви разяснения вкъщи - там дядото я объркал съвсем, като казал, че навярно става дума за "перодръжка". Кашата станала пълна. Наложи се да отговарям на въпроси. Задоволих се да я успокоя, че думите са на място. За пълно изясняване на нещата би трябвало да прибягна към демонстрации. Но откъде щях да намеря днес пособията за тях? Няма ги вече дори в чекмеджетата, където никой не е бъркал от години...
Мисля, че това ще бъде неразбираемо и труднодостъпно за повечето млади читатели, закъснели за техническата революция в ръкописния пласт на живота. На тези младежи понятия като "писар" (общински, ротен), "мастило" (синьо, червено, зелено) не им говорят нищо, нито има някакъв смисъл да ги научават. Опитайте се да обясните на когото и да е от тях мястото на задължителната "попивателна" в технологията на ръкописването. Или да му предадете някак цвета на лилавото (руско) мастило, с което поколения българчета си пишеха домашните. Или просто се поставете на негово място: как би могло той днес да си представи попълването с онези архаични технически средства на една бланка за телеграма в квартална поща от времето на късния социализъм?
А самата телеграма? Та днес вече израснаха българи, които и телеграма в онзи смисъл не са виждали, ни чували - като разпространено до вчера средство за комуникация между хората и институциите. Просто пощите в България вече не приемат и не предават телеграми. Тази служба е закрита. А в онзи стар текст сюжетът се върти около една телеграма, лъжлива телеграма с измислено съобщение за смърт, с която една мръсница отравя живота на куп свестни мъже и жени.
Сюжетът си го бива, сам си тече и сам се разлива, един тласък му беше достатъчен, но точно този тласък е нещото, което днес вече е го няма, непознато е вече и непонятно - телеграма. В живота е заличено, отпаднало е поради непригодност, а дали в сюжета ще работи? Или ще трябва да се вкарат сума обяснения под линия, които, знайно е, съсипват облика на литературния текст? Иначе: по дяволите детайлите, махай пера и писалки, мастилници и перодръжки. Но телеграмата как ще извадиш, ако искаш да си спасиш страниците? Защото това не ти е "товарете портокалите в бурета", нито "графиня да тича с изменено лице" - това е телеграма буквално от вчера, от нашия още недоизболедуван живот и бинтовете от раните, които е отворила, може дори да не са и днес свалени. Къде ще отиде тя, ако и от този сюжет я изпъдиш?
Разбира се, това са си проблеми на писателския занаят, никой не редактира текстовете си от миналото заради подробности, отпаднали от живота, "Осъвременяването" е присъщо на тоталитарните режими, те мъртвите автори ги "приспособяват", а живите понякога заставят да променят и дописват. Но и това - само колкото да докажат, че не следва и е безсмислено да се прави. Нещо повече - безнадеждно е.
Но защо ви разказвам това?
Когато бях малко момче, в дома на баба ми живя гостенка от балканските села, току-що завърнала се от Америка. Заминала още преди войната, после вече нямало как да се върне - океанът бързо станал гробница за пътническите кораби. Отишла да види децата на сина си, после, когато гостуването й се затегнало, трябвало да гледа чужди деца. Разказвала им за България, за селото си. Най-трудно било да обясни как се кладе огън в огнището: късала лентички от хартия, усуквала ги като клечки, нареждала ги на купчинка и така нататък. Живеели в град, който бил забравил огнището, разделил се с живия огън и новите хора в него нямали дори представа за чудото, което е измъкнало човечеството от хилядолетната му първа нощ. Споменах го това веднъж пред Йордан Вълчев и той се зачуди: Сигурно са били много малки тия деца - рече. - Ще пораснат, ще идат на кино и във всеки втори уестърн ще видят от какво се кладе и как гори огън в Дивия Запад. И така приключи въпроса...
Има милиони неща, от които човечеството завинаги се отказва. Изненадващо е колко бързо те отпадат и от паметта му. Нищожна част от тях остават (ако останат) в неговото изкуство. Всъщност, изкуството е единствената памет на човечеството, от него научаваме дори дреболии (а не рядко и само дреболиите) за света на предходниците си от дълбините на историята. Може в него да останат и скромните, бедни притежания на нашето поколение от нашето време. Не че е толкова важно, но все е нещо. Защото - както би казал бай Йордан, - ако една телеграма е веднъж подадена, нищо чудно някой някога да я получи...
Проблемът е, че в киното нещата се изкривяват.
Бързи примери - Орфей негър, рицари на крал Артур също негри, че и в един филм видях азиатци в броня.
А и негър в ролята на крал Клавдий съм гледал.
По идея и изпълнение, въздействащо -
-------------------------
Блогът на Генек