"Това са наглеци - да искат вот на недоверие, като знаят възможностите си."



Англичаните си въобразяват, че имат по-сложни взаимоотношения с езика си, отколкото други народи. В средата на миналия век д-р Дейвид Борланд решил, че граматиката може да излекува политиката. Като специалист по психология на езика той стига до извода, че мисленето и нравите ще се променят към добро, ако вместо да се забраняват на дребно периферни думички, направо се ликвидира основополагащият глагол "съм". С един замах той на теория оперира английския от тъй известния to be и получава нов език, на който дава името Е-прим. Нарича го още език на здравия разум.

Според Борланд думи като "е", "са" "бяха" и т.н. варианти на глагола пораждат несъзнателна склонност към догматизъм и умствена закостенялост. Поставят етикети. Така по-лесно се критикуват хора и се натрапват ценностни съждения. Д-р Борланд дава следния пример. Да се каже "Това е глупост" е лесно. Но ако е-то е забранено, за да се каже по друг начин, трябва да се потърсят аргументи, доказващи глупостта. Ако Е-прим беше възприет като език, изявлението на премиера Борисов "Те са наглеци" би било невъзможно. Защото "са" щеше да е забранена дума. Скучна работа, скучна даже за англичаните, какво остава за българи. Д-р Дейвид Борланд обаче настоява, че без глагола "съм" езикът става по-динамичен, развиващ се и конкретен.

Тази седмица колумнистът в The Independent Джон Рентул продължи безславната битка на граматиката с политиката с тъкмо отречения от д-р Борланд метод. Чашата на търпението му преляла, когато чул, че на въпроса кога ще се върнат техните войски от Афганистан, отговорът бил "по всяко време скоро". Рентул създаде списък на забранените за политици думи, който вече има своите Топ 100. Там влизат: ключов, набор от, нивото на, експоненциално, истината е, в края на краищата, напредък и т.н. до 100. Думите са такива, че ако списъкът се прочете от горе на долу, се получава нещо като реч на Меглена Кунева, а ако се започне от края към началото - изказване на Сергей Станишев.



"Получавайте шестици, защото ако имате тройки, ще ви направят министър. Аз бях тройкаджия и вижте..."



В същия ден от седмицата, в който The Independent се опита да сложи диагноза на политиката, като премери температурата на езика, Николай Бареков интервюира Камелия. Това е един от онези моменти, в които по медицински причини е препоръчително България да се възприема по-дистанцирано, като художествено произведение. Бареков нарече Камелия журналистка. Тя пък доказа две свои качества - че не е глупава и че е искрена,- като отговори: "Аз не се имам за журналистка, за журналисти хората дори учат." Дори! Някои дори учат, втори дори завършват, трети дори специализират и ако се чудите кои са те, неправилно се чудите. Истинският въпрос е: Къде са те? Отговорът е, че тяхното място не е там, където вече е мястото на неучилите. Дори... ето, толкова мощен е езикът - да кажеш най-многото, което може да се каже за нещата у нас, само с една кратичка дума.

Или пък с една много кратка случка. Разказа я в същото интервю Бареков, макар и с опасението, че премиерът можел да му се разсърди. Когато го освободили от бТВ, той имал много свободно време, затова отишъл една сутрин към осем при Бойко Борисов да пият "кафенце". Всички си мислели, че по това време премиерът щрака по сутрешните блокове на телевизиите, но той гледал - какво? - фолк канал! Слушал чалга и играел шах.



"Ето, качете се горе в спалнята и разгледайте. И ако намерите едни гащи или една женска дреха, или нещо, кажете ми "Хасан"... Можете да отворите, който искате гардероб."



Гащи. Чалгица. Кафенце. Салатка и ракийка. Магистралка - щото е 19 км, да не си помислихте за друга магистралка. У нас всичко се смалява и езикът, този най-гъвкав и най-чувствителен инструмент, първи го измери и оповести. А нещата се смаляват, защото трябва да се поберат в малкия ни свят, който е стигнал санитарния минимум на ценностите. Санитарният минимум е измислен, за да маркира границата, след която нещата стават необратими. А се започна тъй невинно...

Чалгата беше музикална само в началото. Тя дори си въобразяваше, че не прилича по нищо на песните от "Ален мак", дори че е точно обратното на тях. А се оказа същото - и едното, и другото служат на послушното оглупяване. Дали ще искаш да "и ний вървим, вървим нататък", защото пред нас са блеснали житата, или ще искаш да те заведат в някоя квартална кръчма, "за да полудеем тази нощ и всичко живо да ни псува", е едно и също нещо, колкото и да изглежда противоположно. Ивана изпя задушаваната мечта на мнозина да направим нещо, "все едно какво, но нека е различно". Не е различно обаче. "Не искам вече да сме прилични, да сме порядъчни..." И съответно ставаме неприлични - само че това е също порядък. Друг, но порядък. И ето ни, осъществили мечтата да бъдем "нещо нетипично" - вече неприлични, но пак порядъчни, т.е. пак строени в редици. Редиците са си редици - независимо дали са комсомолски или чалгарски. Строяват ни в редици, за да можем да се движим подравнено и по команда. "И ний вървим, вървим, вървим нататък..." - пионерски хор. "Тръгваме, все едно къде..." - Ивана.



"Отида да играя футбол и... "Бистрица" щеше да влезе в "А" група, а останаха трети. Защото момчетата се стреснаха. Прочетоха такива лъжи и измами. Не мога и футбол вече да ходя да ритам. Който ме познава, знае, че аз от 20 години залагам и играя тенис на вързано. Има тенисисти хиляди в България, ходете ги питайте. И кой не е ял бой! С един играем на печено пиле, с друг играем на един лев, с трети на бира, с четвърти на 5 или на 20 лева... После ги навиваме на фунийки и ми ги слагат на ракетата като майстор. Обаче глупости ми омръзна да слушам. Това е! Не ходя на кино, не ходя на театър. На театър ходим с министрите. С десет души охрана. То няма нищо приятно в тая работа. Да ти се отходи." Бойко Борисов, министър-председател на Република България.



"Убий представата на човека за ценностите. Убий способността му да разпознава възвишеното или да го постига. Никой няма власт над велики хора. Ние не искаме никакви велики хора. Но няма да отричаме самото величие, а ще го унищожим отвътре. Великото е рядко, трудно, изключително. Създай критерии, постижими за всички, до последния човек, за най-негодния, и ще пресечеш стремежите на всички - и на великите, и на нищожните. Ще пресечеш всякакъв стремеж към по-добро, към превъзходство, към съвършенство. Присмей се на талантливия архитект и обяви посредствения за голям архитект. И вече си унищожил архитектурата... Не си поставяй за цел да унищожиш всички храмове - ще уплашиш хората. Издигни в култ посредствеността и храмовете сами ще се изравнят със земята."

Елсуърт Тухи, героят експерт по властване над хората в книгата на Айн Ранд "Изворът".

Истината е проста, знае я всеки дюкянджия: ако искаш да продаваш на някого нещо пошло, трябва преди това да му изфабрикуваш пошла душа. Ако искаш да продаваш на всички, трябва да произведеш повечко пошли души. И така трябва да го направиш, че хората да ти съдействат - като натискат съответното копче на дистанционното, например. И дори да ти плащат за това, че им подменяш душата с фабрична - като пращат есемеси, например. Когато чалгата законодателства - чалга музиката, чалга мисленето, чалга облеклото, чалга отношенията, чалга рейтингите, - законът е, че човек трябва да живее хоризонтално, не вертикално. Вертикалното е стремеж, израстване, там личи, че някои се извисяват, а други пълзят. Чалгата предлага уютно, шумно, приравняващо хоризонтално веселие. Според вас кои хора се манипулират по-добре и се управляват по-безметежно - вертикално или хоризонтално живеещите?

Голямото опростачване на езика е чуваемата съставка на голямото изпразване на душите. На пръв поглед нашият проблем е напълно противоположен на диагностицирания от Джон Рентул английски проблем с езиковото празнословие на клишетата. Но всъщност те са доста сходни: и зад английските клишета, и зад българските умалителни - в различна степен там и тук - дрънчи на кухо, на нищоправене. Само дето у нас е по-весело. Поне за някои.