От десетилетия българският данъкоплатец е заложник на дълбоки наследствени тегоби, всяка от които струва стотици милиони левове. Всяка година около милиард и половина лева чист доход се хвърля на вятъра само защото нямаме решение на наследените икономически безумства. Просто решение да премахне като с магическа пръчка теглото, явно не съществува. Няма начин да издадем постановление или нов закон - и проблемите да изчезнат. Нужни са пет до десет години усилна работа, за да се преодолеят. Но първо трябва да имаме икономическото решение като идея в главите си, да го приемем, да преглътнем риска и да работим, то да се осъществи. За всяка от черните дупки в нашата икономика са изписани хиляди страници, та не може да обсъдим всички наведнъж. Като потомък на родопски род ми е особено близка една от финансовите бездни. Става дума за

липсващия поминък на Родопите

и невъзможността вече две десетилетия държавата да спре да излива стотици милиони субсидии в тютюневия бранш. В навечерието на приватизацията на някогашния монопол "Булгартабак" въпросът добива особена острота. Държавата ще може ли да спре плащанията за тютюна? Веднага ще се намери умник да рече: никога, с каквито и глоби да ни плаши Евросъюзът! Без държавните милиони близо сто хиляди българи, които разчитат на тях, остават без препитание и ще гладуват. Илюзия и наивно самозалъгване са опитите на господа чиновниците да хвърлят на бъдещия приватизатор на "Булгартабак" бремето да изкупува тютюн на такива цени и в количества, щото да плаща вместо държавата прехраната на всички, чиито главен поминък сега е тютюнът. Дотам тъп инвеститор няма. И без пари, за 1 лев да вземе остатъците от "Булгартабак", интересът му ще диктува да клинчи от дълга да субсидира тютюнопроизводителите. За да запази статуквото, държавата трябва да субсидира него, та той да плаща на хората. И понеже се включва нов посредник във веригата, опазването на фалшивия тютюнев поминък ще струва всяка година все повече на хазната. Тютюнът просто не е решение на големия въпрос

от какво да се препитават родопчани

Мините са на закриване, районът е беден за земеделие и труден за обичайното за страната животновъдство. Селският туризъм и разни бизнес залъгалки нямат потенциала да хранят към сто хиляди души население. А може ли да им се измисли поминък? Не е нужно и да се мисли. Трябва да се знае. Родопчани са имали поминък, и то яко доходен, още преди да засеят тютюневите ниви. Тютюнът навлиза масово в Родопите чак през петдесетте години, когато студената война доубива традиционния поминък. А са ми разказвали, че родопските родове били все заможни, по нашите земи тежка беднотия нямало. Прави са. Вижте едновремешните им къщи. Прочетете Хайтов за бита им. Дори средна ръка родове са пращали синовете си да учат в странство - първо в Цариград и гръцко, след Освобождението по Западна Европа. Откъде е дошло имането на Агуш ага, един от първите богаташи на Османската империя, а и на стотиците местни родове? От овцете и добитото от тях. Имали сме

особен модел на овцевъдство,

характерен с близо целогодишна естествена паша чрез сезонна миграция на стадата от планината до Беломорието. Става дума за огромни стада, за десетки милиони овце. И цялата индустрия около преработката на млякото, вълната и кожите от тях. Днес бихме го нарекли кластер, базиран върху овцевъдство. Той векове ни е хранил. Убива го границата между двата блока, разделила планините на България от низините в Гърция и Турция. Днес този кластер може отново да заработи: границата вече не е непреодолима пречка, а миграцията на стада е въпрос на съгласуване със съседите и най-вече на бизнес. Естествено не мисля за овцевъдството в примитивната му форма от началото на миналия век, а за истински модерна индустрия, която да ползва естествените дадености на региона: старите пасищата у нас и у съседите сега пустеят, защото за друго не стават. Но ще ни трябва

нова зелена магистрала,

по която ще се движат и ще пасат стадата. Не е по силите на местните жители Иван и Хасан да изградят тази магистрала. Трябва да се нагърби държавата. Да инвестира стотици милиони, не в асфалт и бетон, а в развитие на бизнес план за целия кластер: колко и какви овце да се гледат, за да се покрият разходите, при колко се достига оптимумът, къде е максимумът; къде ще пасат, кога и къде ще минават стадата; какви кошари, егреци, мандри и предприятия са нужни; колко ще струват, какви продукти ще се получат, на кои пазари ще се продават и колко ще носят? За този бизнес план е нужно финансиране, трябва процедура да се привлекат и да се подберат предприемачи, които ще вложат свои пари и ще задвижат целия инвестиционен проект, да се квалифицират хора за новите работни места. И на око е видно, че моделът ще работи. Продуктите на овцевъдството имат огромен пазар, цените им постоянно растат (не само маркови сирена по 20 евро килото, най-вече на месото и млякото на богатия, огромен и растящ арабски пазар). А евтини австралийски, китайски и латиноамерикански продукти няма. Годишно този кластер може да дава до 20 млрд. евро продукция, между 1 и 3 млрд. евро чиста печалба. Новите десетки хиляди работни места могат да изхранват региона край зелената магистрала не само у нас, но и при съседите. И за зелената магистрала пари можем да вземем от Европа. Това е проект за истинско регионално развитие, а Брюксел не случайно мре за трансгранични проекти.