Преди стрелката на компаса сочеше запад. Тя често се разлюляваше, но винаги се връщаше и спираше някъде между Швеция и САЩ (според личните предпочитания). Фигурите на върха се различаваха - Роналд Рейгън, Маргарет Тачър, Хелмут (Шмид и и Кол), дори шведът Улоф Палме, но те имаха много малко съперници по света.

Никой от потисканите от комунизма народи в Източна Европа не бе обърнал взор към Фредерик де Клерк от Република Южна Африка, към генерал Леополдо Галтиери от Аржентина или Саддам Хюсеин от Ирак. На онези, които са се борели да подкопаят и низвергнат комунизма, им се струвало като нещо очевидно, подразбиращо се от само себе си, че отговорът на проблемите е Западът, възприеман като съчетание от политическа свобода, капитализъм на "всеобщото благоденствие", власт на закона плюс добро ръководство.



Това възприемане не беше безкритично



След смъртта на Елена Бонер препрочетох много силното есе на нейния съпруг Андрей Сахаров за "Прогреса, съвместното съществуване и интелектуалната свобода"(1968 г.) (то може да бъде намерено на сайта на Московския център" Сахаров"). Най-изтъкнатият съветски дисидент не само порицаваше страната си за неспособността й да се отърси от сталинското наследство, но и се тревожеше от други недостатъци на съвременната цивилизация - от прекомерното използване на антибиотиците в птицефермите до тежкото положение на 22 млн. американски негри.

В онези дни сегашният финансов, духовен, политически и стратегически банкрут на Запада изглеждаше мрачна и неприемлива фантазия. Представете си в момента, че сте опозиционен активист, да речем в Беларус. Или сте политик в Молдова. Или амбициозен държавен служител в Азербайджан. Следите САЩ и ЕС, които заедно произвеждат (все още) половината от световния брутен продукт. Но ще горите ли от желание да им подражавате? Ще ви се прииска ли да копирате изпадналата в задънена улица и пълната със злост политика на САЩ на фона на задаващия се фалит заради държавния дълг? Или Европейския съюз, който се е оцъклил пред икономическата трагедия на Гърция. Епохата на западното опекунство си отиде завинаги.

Западът беше изправен пред тежки проблеми и през 70-те години. Германия бе тормозена от терористите на Баадер-Майнхоф, Италия от "Червените бригади", Великобритания от ИРА. САЩ бяха травматизирани от Виетнамската война, а световната икономика бе затънала в стагфлация, предизвикана от шоковия скок на петролните цени. И Съветският съюз все още бе "империя на злото" .



Евроатлантическият модел все още е съхранил силата си



- "чадър на сигурността", макар и закърнял, колосално културно наследство, привлекателността на безвизовото пътуване, търговията, образованието и така нататък. Когато Хилари Клинтън посети Литва и Унгария, народите им застанаха за почест - в преносен и буквален смисъл. Но аз си спомних за пратеника на римския император, опитал се да усмири неспокойната провинция в момент, когато всички знаеха, че основата на властта вече е разрушена.

Разликата днес е в това, че има източноевропейци (и неутралните държави), които този път изглеждат като успели. Еврозоната може да е една каша, но словаците, словенците и естонците са сред най-стабилните й членове. Нещо повече, държавните финанси на Естония са в най-добро състояние в Европа. Полша е бурно развиваща се икономика и политически тежкоатлет в региона.



Швеция има най-развитата икономика на континента,



както наскоро отбеляза списание "Икономист". Центърът на тежестта при вземане на решенията в Евросъюза се премества не само от юг на север, но и от запад на изток. Страните, които може да разрушат еврозоната (и Евросъюза), са Гърция, Португалия, Испания, Италия и Белгия. Тези държави са дългогодишни членове на НАТО.

Ако еврозоната се разцепи, нейните членове от бившите комунистически държави ще имат по-добри доводи да останат в управляваната от Германия спасителна лодка заедно с Холандия, Финландия и Австрия.

Така че в момента компасът сочи изток. Не към Русия (на която никой не се стреми да подражава), а към новоприетите страни в ЕС, които изглежда са разбрали правилата по-добре от техните учители.