(Продължение от миналия четвъртък)

Многократното и непредубедено препрочитане на всички писмени извори за похода на Никифор I, при непрекъснатото им сравняване, може да доведе до затвърждаване на, изглежда, основателното подозрение, че императорът е бил предизвикан да го предприеме по прякото внушение на великия господар Крум.

Една случка от първите дни на юли с удоволствие се преразказва от всички историци само като любопитна подробност. Докато Никифор I все още подготвял този поход в крепостта Маркели, любимият му прислужник Византий избягал в България, като отнесъл със себе си злато, колкото можел да носи - цели 100 литри (= 1 талант). В добавка понесъл към България и императорските одежди, включително и тържествените очевидно, докарани в Маркели за триумфалните шествия в чест на неминуемата византийска победа.

Понеже е важно, нека за малко да си представим как някой, който и да е той, ще тръгне в началото на IХ в. да се придвижва, натоварен с почти 33 кг (100 литри = 7200 номизми) почти чисто злато, а в добавка - и с няколко десетки килограма императорски празнични одежди, чиято стойност била колкото на малка среднонаселена област. Такова пътуване през IХ в. би било много кратко със сигурност, дори днес не бихме изминали повече от 50 км по магистрала "Тракия" с такъв багаж.

Има и още. Неизвестният автор на Безименния ватикански разказ подробно е описал мъките на византийците, пленени от българите в битката от 26 юли. Те били настойчиво съветвани да приемат езичеството, като увещанията често завършвали трагично при несъгласие. Случвало се е тук и друг път да се привеждат примери за християни, приели езичеството в България, та нашият любим прислужник Византий трябва да е бил напълно наясно с това.

Така както ни е поднесен от изворите, разказът за бягството на Византий може да ни наведе само на една мисъл - точно той бил човекът, внедрен от българския владетел в близкото обкръжение на Никифор, за да му подскаже идеята за наказателен поход срещу България и да му покаже накъде да тръгне, за да се добере до "съкровищницата" на българските господари. Летописецът Теофан привежда като причина за похода, вярно малко тенденциозно, именно безкрайната алчност на императора и на сина му Ставракий. Когато задачата на Византий била вече изпълнена, той бил изведен от византийския лагер с помощта на специализиран български отряд, иначе ще е трудно да си представим самотно пътуващия Византий през дивните старопланински клисури, населени по това време с нелюбезни славяни и диви разбойнически банди.

След като втвърдихме, изглежда, предварителните си подозрения за българската организация на византийския поход от 811 г., ще търсим още потвърждения в следващите събития.

Вероятно за да мотивира още повече византийците, кханасюбиги Крум жално се примолил за мир непосредствено преди началото на похода, вероятно ден-два след заминаването на Византий. Трябва да се съгласите, че е странно това внезапно миролюбие у владетел, който вече е събрал 62-хилядна войска, напълно готова за отпор на нашествениците.

Никифор гордо не щял мир и на 11 юли императорът потеглил начело на огромната си войска. Походът започнал. Чак след 9 дни обаче, на 20 юли според Теофан, императорът навлязъл в България, след като имаме предвид, че Маркели е гранична по това време крепост. Вярно, византийците доста се щурали насам-натам, но както и да го погледнем, си е много време.

Всъщност за коя България става дума?! Още в описанието на Теофан за похода на Аспарух през лятото на 680 г. и установяването му в "така наречената Варна" става ясно, че там като "България" се възприемат само земите на областите Добруджа и Варна, в които се настаняват прабългарите на Аспарух. Останалите земи в Мизия и отвъд Дунав, както и другаде на Балканите са "Славинии" (http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=8011§ionid=5&id=0001301).

Това ще да е и отговорът на нашата загадка. Теофан все още смята като България само земите на Добруджа и на страшната област Варна. Не е изключено федеративният характер на българската държава, вече доста поизбледнял, да е премахнат именно след 811 г. или най-късно през 813 г.

От последователността на събитията в Безименния ватикански разказ може уверено да се заключи, че именно в тези първи 9 дни станала и срещата на византийците с 50-хилядната българска войска. Именно за среща можем да говорим, въпреки страшните подробности, които следват в този тенденциозен извор. Теофан, който е съвременник на събитията, се е изразил крайно неопределено за това събитие. Използваната дума (symbolai), превеждана като "сражение", всъщност означава само "контакт" най-общо, като даже няма военен смисъл (Liddell-Scott-Jones, 1988). Изглежда, че тази войска е имала за задача само да привлече византийците по точно определен път, защото 9 дни са много за лутане, но малко за голяма битка. А освен това до 19 юли трябвало да се придвижат до "България", за да навлязат в нея на 20-и, според Теофан.

След като очевидно, за нас, навлезли в областта Варна (http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?sid=2010061700040001301), още 3 дни били необходими на византийците за придвижване до "Крумовия аул", или до "столицата", според Михаил Сирийски, когото обаче ползваме само по един вековен френски превод, а оригиналът на сирски е недостъпен за изследвачите в момента. Самият Теофан ни уверява няколко страници по-напред, че българските "аули" са доста, във всеки случай повече от един.

Отъждествяването на "Крумовия аул" с Плиска е напълно умозрително. Изглежда, че великият господар Крум е жертвал в плана си старото укрепление в областта Варна, може би съществуващо още от времето на Аспарух. Отново недостигащото време ни подсказва, че българите изпълнявали предварителен план, в който на аула е отредена ролята на сиренцето в капана, а Никифор е тлъстата мишка.

Крумовият аул (Теофан го нарича само "мястото", което би било доста непочтително към една столица) бил охраняван от 12-хиляден отряд, който, ако вярваме на досегашните възстановки, сам предложил на византийците да бъде изклан до крак.

Накратко, походът от 811 г. бил подготвен от българските тайни служби, само така могат да бъдат омиротворени множеството несъответствия в изворите. Никифор бил примамен в страшната област Варна, в стар аул, върху чието местоположение тепърва ще разсъждаваме, а може и да го проверим на място. Опиянени от "победата" си и от предвидливо оставеното вино, византийците понесли на 26 юли, събота, 811 г. едно от най-страшните поражения в цялата история на империята. Наш свещен дълг днес е с всички средства да разучим и да разберем докрай целия замисъл на великия господар Крум и блестящото му изпълнение.



Извори

"Никифор, императорът на ромеите, напреднал срещу българите: спечелил победи и избил много от тях. Достигнал до столицата им, завладял я и я опустошил. Диващината му стигнала до там, че заповядал да донесат младенците им [на българите], хвърлял ги на земята и накарал да минат върху тях с валяците за вършеене [обикновено с набити в тях остри кремъци, железни или дървени клинци (Хр. Вакарелски, 1977)] на жито."

Из "Летопис" на Михаил Сирийски (1126-1199)

Превод от сирски на новофренски на Ж.-Б. Шабо, 1905 г.



"Той [императорът] заповядал да се избиват безжалостно безсловесните животни, децата-кърмачета и хора от всички възрасти, а мъртвите тела на едноплеменниците си оставил непогребани, като се грижел само за събиране на плячката . . ."

Из "Летопис" на Теофан Изповедник (758/760 г.-817/818)

Превод на В. Бешевлиев и Г. Цанкова-Петкова



"И тъй, [византийската] войска, като намерила удобен случай, разграбвала безпощадно, опожарявала непожънатите ниви, прерязвала жилите на воловете и одирала ремъци от слабините им (а животните мучели със силен глас и издъхвали), изколвала овцете и свинете и вършела непозволеното . . .

А пък българите били направили от големи дървета страшна и мъчнопроходима преграда, подобна на стена . . . и като наблюдавали от планините, че [ромеите] обикалят и се лутат, българите наели срещу заплата авари и околните [извън българската държава, вероятно и струмяни] славянски племена, въоръжили по мъжки жените и на 15-тия ден от нахлуването им [на византийците], призори в събота, на 23 [всъщност събота се падала 26-ти] юли, ги нападнали докато почти още спели . . . Българите връхлетели само върху императорския отряд и почнали да го избиват . . . Другите, когато видели това, ударили в бягство. А на това място течала много тинеста и мъчно пребродима река. Тъй като не намерили веднага брод, за да преминат, [ромеите], преследвани от неприятелите, изпопадали в реката. Понеже те навлезли в реката заедно с конете си и не можели да излязат, затънали в тинята и били газени от онези, които пристигали отзад. Като падали един връз друг, реката така се напълнила с люде и коне, щото неприятелите преминали отгоре невредими и преследвали останалите, които естествено мислели, че ще се спасят . . ."

Из "За император Никифор и как оставил костите си в България" на неизвестен автор, в cod. Vatic. gr. 2014

Превод на Ив. Дуйчев