Алогичната на пръв поглед българска политика е низ от закономерности. Пример за това е и стартиращата кампания за избор на държавен глава. Най-харесваната партия, водена от най-харесвания политик (редно е да признаем това на Бойко Борисов, тъй като дори моментните звезди Плевнелиев и Фандъкова греят с отразената му светлина), готви кандидатпрезидентска номинация чрез лъжа и пренебрегвайки обществения интерес. Но съобразно нравите, културата и установените партийни практики тази тактика може да се окаже успешна. В политиката няма морал, но ситуацията онагледява както моментната политическа конюнктура, така и властващите обществени ценности.

Поведението на ГЕРБ е крайно любопитно, но не заради нескончаемата дилема ще бъде ли Борисов кандидат или не. То е



на ръба на скандала,



но не само поради факта, че вицепремиерът и министър на вътрешните работи Цветан Цветанов оглави партийния предизборен щаб. Обществото гадае кой ще е кандидатът, Цветанов подхвърля различни "жокери", Борисов обяви наскоро, че ще съобщи номинацията през септември. Ето го скандала - та нали ГЕРБ имаше кандидат и това бе Цветан Цветанов. Нали Борисов го каза сто пъти, повтори и потрети. Това е единственото име (извън собственото), което той афишира публично. Нали то беше най-сигурното нещо на света. Днешното трескаво вайкане за името на бъдещия кандидат-президент на ГЕРБ само по себе си е огромен скандал, тъй като е свидетелство за гигантската лъжа, в която управляващите завъртяха цялото общество. Плакатът "Цветанов президент" се оказа



измама със срок на годност,



в нейния край виждаме как МВР шефът няма да е кандидат, или поне се търсят десетина имена още. Насрещният обществен отговор обаче е още по-тревожен - гадаене по всички паралели и меридиани (от Христо Стоичков и Стефан Цанев), без да бъде зададен най-нормалният и логичен въпрос: "Абе, нали човекът щеше да е Цветанов? Кога и защо генералът го разжалва?"

Но тук не става дума само за обществена амнезия или за поредното доказателство, че думата на Бойко Борисов нищо не струва. Тук иде реч за свикването с лъжата, приемането й за нормална до степен, в която съвсем основателно може да се попитаме грях ли е да се лъже в България. Очевидно не е, след като политиката произвежда толкова много лъжи, които безпроблемно минават и заминават, сполучливо обслужвайки конкретния конюнктурен интерес. Борисов "издигна" Цветанов някъде в пролетта на 2010 г., с претенцията номинацията да е свидетелство за "новия начин", по който процедира ГЕРБ - "ние сме честни, прозрачни, няма скрито-покрито". После се "вбесяваше на анализаторите", които измисляли всякакви номинации, сърдеше се на журналистите, че непрекъснато го питали за имена, пък ГЕРБ отдавна си имали претендент - Цветанов. За последно го лансира преди два месеца пред репортери в Козлодуй. След това забрави, а



самият МВР шеф започна да се гъбарка:



кандидатът ще е жена, мъж ще е; министър няма да е. През цялото време и авторите, и публиката знаеха, че лозунгът с "най-ясния кандидат" е измама. Затова и с настъпването на нейния финал няма чудене, че Цветанов е последен в списъка. Това е ужасно - излиза, че всички знаем, че целенасочено ни манипулират, но сме свикнали с манипулацията и я смятаме за нормална.

Подобна "нормалност" е обзела електронните форуми, а и зрителския ефир в телевизиите: половината електорат се вълнува дали ГЕРБ отново ще натрият "муцуните на куманизите", другата - "дали мутромилиционерите най-сетне ще се провалят". Вотът се схваща като състезание,



отдушник за гняв и реванш,



а не като ценност, която трябва да почива върху принципи. Ни дума за лъжата, върху която ГЕРБ построи цялата си предизборна стратегия. Приятели и врагове им помагат наистина да започне състезанието на чисто. Ако у нас имаше обществена чувствителност, то упоритата измама с кандидатирането на Цветанов никога нямаше да бъде простена. Щеше да бъде разнищена от медии, политолози, електоратът също щеше да е гневен. Най-малко защото онагледява "прозрачността и честността при ГЕРБ". Но тъй като чувствителност няма, т. нар. обществено мнение изсмука помията като попивателна гъба, а вотът за президент ще е такъв, каквито са винаги изборите в България - безпринципни, подли, в ущърб на избирателите.

Е, на това игрално поле настоящите шансове на ГЕРБ никак не изглеждат малки.



Борисов бави топката и направо прилича на Пената,



оставил играчите си да се плацикат в басейн, докато противникът се изтощава от тренировки. Меглена Кунева, Ивайло Калфин, Волен Сидеров, Атанас Семов и Румен Христов чакат кандидата на ГЕРБ, за да включат тежката артилерия. Но такъв няма и единственото, което правят, е да губят инерция и от време на време да правят грешки в стремежа все с нещо да влязат в новините. Тактиката на Борисов да изчака се оказва правилна. Още отсега се чува див бравурен рев: "Какъв тактик, какъв стратег, как остави другите да се прецакат!" Което само ще потвърди, че досегашните лъжи се приемат за нормални, а вотът се схваща просто като едно прецакване.

А иначе България имаше нужда от ясни кандидати поне половин година преди вота. Хората да ги узнаят не само кои са, но и какво предлагат. Да споделят виждания за президентската институция, да оценят Първанов, да разберем според тях какво следва да правят и какво не бива. Като управляваща партия ГЕРБ трябваше да даде пример. Но и законът позволява на партиите да регистрират кандидати до 35 дни преди вота, т. е. до последния момент. Дава им премного време да лъжат. Защо ли никой не променя този срок?