Помните ли един наш бивш заместник-председател на Министерския съвет, който преди години изръси нещо такова: "Егати държавата, щом такъв като мен й е вицепремиер."

Човекът обра куп негативи с това, макар лично на мен да допадна чувството му за хумор и богатият ресурс от самоирония; ценя тези неща. Само че тези ценности са значими за художествени обобщения и психологически анализ; при оценка на държавното управление едва ли тежат на везната на народната обич. Така и трябва да бъде. Закономерно човекът излетя от политиката и не се върна.

В политиката у нас влетя и излетя много народ през последните двайсетина години. (Обикновено всички излитащи смятат това незаслужено, всички влитащи - за точно попадение и висша справедливост.) Едва ли обаче можем да намерим такъв, който е акумулирал безрезервна народна обич, или поне тя тежи повече от попръжните, които се сипят връз името му по кухни и мегдани.

Като човек, силно отстрани на това обсебващо занятие - политиката, се питам научихме ли нещо рационално за нея, успяхме ли да шлифоваме онова, което се нарича "политическа класа"? Умеем ли да си служим с тази класа, защо изглеждаме така, сякаш тя ни изненадва след избори, все неприятно?

Отговорът на по-горните въпроси е, разбира се, главно не. В плен сме на типово мислене, което е наследник от минали времена. Повечето ще кажат, че е от времето на социалистическата държава, аз бих отишъл по-назад



- към отомански и феодални епохи



Не е случайно, че повечето ново партийно строителство у нас е от авторитарен тип. И ДПС, и РЗС, и ДСБ, и "Атака", и ГЕРБ са партии, държани в спойка от една личност. Ако я няма тази личност, съставът им най-вероятно ще се разлети като листове на тетрадка, от която е извадена пружината. Или ще повегетира и ще се разпъпкува като БЗНС-филизи и издънки. (Такива бяха и прословутият Бизнесблок, и НДСВ, макар там случаят да е по-друг.) БСП и СДС са само донякъде изключения от този тип. Първата - поради склонност да води ариегардни и предимно защитни боеве за опазване на част от статуквото на бивши членове и бивши социални елити, особено в провинцията. Втората - поради възникването й като масово движение, притежаващо повече емоционална, отколкото идеологическа идентичност.

Колкото и да е странно, тъкмо тази по-голяма "нормалност" на въпросните две политически формации ги прави по-уязвими и по-слаби на нашите политически фронтове днес. Допускам, че ярки лидери с авторитарен замах и нова харизма биха им вдъхнали нов възход. Само че не това е за предпочитане, нали?

Общото дело, активното политическо действо у нас са свързани с дълбоко вкоренени авторитарни навици. Не толкова, колкото в Русия или Турция, но достатъчно. Те са живи. Периодът на авторитарен комунистически режим поусили тези навици, но не ги породи той, по-манталитетни образувания са. Неслучайно нормалният демократичен партиен живот бе нарушен у нас още с преврата през 1934 г. А е нарушаван и много пъти преди това.

Изключително живи са навиците да се управляваме не чрез взето след дискусии на умни хора общо решение, което се спазва желязно, а чрез делегиране на власт и права на силна фигура. На която можем да простим глупост, но слабост - никога. Това са ориенталските рудименти в нашия загадъчен обществен организъм.

Уместно е освен това да имаме не партиен, а обществен консенсус за поощрение на тази част от политическата ни класа, която се учи и квалифицира. Истина е, че



повечето хора във властта деградират -



нека припомним тука онова прекрасно есеистично попадение на д-р Николай Михайлов: "Дългият стаж в това занимание (политиката, бел. авт.) води до вкаменяване на лукавството, до окончателна победа на цинизма в отделно взетата политическа душа. Лошото е, че политиката тегли като мъртво вълнение. Стигам до извода, че става дума за практикуване на страсти, близки до демоничното обсебване. За някакво "друсане", за зъл екстаз."

Но някои търпят развитие, професионализират се. Те са ресурс независимо от партийните им обвързаности. Не съм достатъчно компетентен, за да се произнеса по всички умения на вицепремиера Симеон Дянков, но не мога да не отбележа еволюцията, която той претърпя. Писал съм язвителни опуси за него след първите му изяви във властта; тогава той беше близо до политическите жестикулации от клоунски тип, говореше малко като един такъв наамфетаминен Хитър Петър от Уолстрийт - днес няма нищо общо с това. Премереност в публичните изяви характеризира господина.

Ще кажете, вече е преживял своето "вкаменяване на лукавството"... Може. Професионализмът вероятно включва и това. Никой не казва, че тази професия е сред най-човечните.

Но ето друг вицепремиер - Даниел Вълчев, който спечели много по-висок личен процент, отколкото политическата му сила на гласуването преди 3 години. Не забравям и как някои политици инкасираха упреци, но не и за далавери, не и поради алчност - Желю Желев, Сергей Станишев. За у нас - малко чудо.

Отвъд първата истина, че са ни живи авторитарните инстинкти при политическите практики, има още една. Тя е по-дълбочинна - не сме свикнали да се управляваме сами. Не сме имали и много възможности да се научим.

Дали го желаем? Ето това наистина не знам.