Българинът има две любими теми - политиката и футбола. А разговор за политика, в който не участва поне за малко десницата, е като да приказваме за футбол, без да набъркаме "Левски" и ЦСКА. Откакто Иван Костов изгуби изборите през 2001 г. и синият мастодонт ОДС се разпадна, разчепкването на десните кривици стана едно от любимите занимания за всички. Теми не липсват - особено напоследък с избора на изключително "сериозната" кандидатпрезидентска двойка. Тандемът Румен Христов - Емануил Йорданов е съкрушителен за всяко синьо сърце.

Дребнотемието, в което успешно се вкарват сините лидери, и непрекъснатите опити да се докажат, само показват колко беззъба е десницата. Затова не е чудно, че цялата говорилня най-често се свежда до



нищенето на интригите между СДС и ДСБ



Рядко някой се сеща да насочи общественото внимание към това как трансформацията на българското общество по време на прехода влияе върху състоянието на десницата днес.

А че нещо лошо се случи с нея през последните десет години, е очевидно и причините за това не са само и единствено болните лидерски амбиции, лютата омраза между отделните фракции и склонността към разцепления и сектантство.

Истинският признак, че нещо фундаментално е сбъркано, е фактът, че десет години след краха на ОДС все още го няма следващият голям десен проект, който да е в състояние да обедини политически и идейно дясно ориентираните хора в България. Поредният опит да се възроди ОДС - с Евгений Бакърджиев, Стефан Софиянски и Любен Дилов-син, изглежда по-скоро предизборен ход. Той звучи толкова достоверно, колкото звучеше и когато преди години Надежда Михайлова привлече горе-долу същите хора. Резултатът тогава бе бледо присъствие и люспене в парламента по-късно.

Дясноцентристкият проект НДСВ също се оказа временно успешен. За да привлече избирателите, популисткото движение на бившия цар разчиташе не толкова на лозунгите на десния центризъм, а на привикания от политическото отвъдно дух на монархията и на примамливи намеци за близостта на Сакскобургготски с петролните диктатури в Близкия изток.

За ГЕРБ няма дори смисъл да се говори - дясното в тотално лишената от политическа идентичност Бойкова партия се свежда до битката с кадрите на ДС във външното министерство и втръсналата реторика на финансовия министър Симеон Дянков за ниския бюджетен дефицит. А също и непрекъснатото напомняне за основния приоритет - строежа на магистрали.

Но



големият десен проект липсва,



не защото обществото ни няма нужда от него. А защото обещанията за създаването на средна класа, справедливост и равен старт за всички завърши със съмнителна реституция и още по-съмнителна приватизация. Когато енергията на идеологическото противопоставяне с червените се изчерпа, се оказа, че десницата е безсилна да измисли сериозна концепция за връщане на доверието. Потенциалният й електорат се сви до малцината влизащи в профила на типичния десен избирател (жител на големия град, на средна възраст, със собствен бизнес и пр.) и до тесен кръг патологични антикомунисти. Нормалният десен българин - този, който не мрази всичко извън себе си, и този, който иска да плаща и да получава, някак не може да припознае съвременните десни политици. Затова просто не гласува.

Двадесет години след началото на прехода България е страна с все по-бедно, болно, неграмотно и застаряващо население. Вместо общество, доминирано от мечтаната средна класа, имаме общество от преимуществено хора с ниски доходи, безработни, болни, пенсионери, малцинства, чиновници - всички до един зависещи преди всичко от държавата или общината. Това е една обречена на олевяване маса - не по избор, а по необходимост. И всичко, което политически активните десни са в състояние да предложат на този нов пролетариат, е лозунги за свободния пазарен капитализъм и отвореното общество.

Факт е, че



демокрацията е въпрос на аритметика



- кой колкото гласа спечели на избори, толкова позиции ще получи във властта. Друг простичък факт е, че десницата никога няма се върне в управлението на страната, ако се надява на подкрепата единствено на онзи неясен типаж, който социолози и политолози упорито настояват, че е типичният десен избирател. Реалните проблеми на мнозинството българи вече не са политически, а социални. Време е вече българските десни да проявят чувствителност към социалните въпроси. В противен случай ще продължат да отстъпват позициите си на популистки квазидесни партии като ГЕРБ.