Някъде в началото на 80-те години на миналия век правителството на социалистическа България се заема с мащабна задача. Тя е чрез административни и икономически стимули да засели хора в пустеещия район на Странджа-Сакар. Кампанията е наречена "Република на младостта". Тръгваме, за да видим как живеят младите там. Ако са останали. И то във време на остра криза.

Очакванията ни, че хората ще се оплакват масово от затворени фирми и безработица в последните 2-3 години, не се сбъдват. "Кризата е постоянна", казват те. Но това не е вайкане, а просто описване на състояние. Както ще стане ясно по-долу,



в този безнадежден край също има надежда



В гънките на Странджа влизаме от град Средец. Това е бившето Грудово, което навява хладни тръпки на мъжката част от България - защото са карали казарма там или са треперели да не ги мобилизират. Старите поделения днес са грозна гледка - изтърбушени, "оглозгани", но и средище на алъш-вериш. Цигани рушат, мъкнат тухли, плочки, продават ги малко след поделенията.

Огромната строга табела "Гранична зона" на входа на Средец стърчи като военен паметник за съжителството ни с Турция навремето. До границата има около 25 километра, придвижването на хората в този голям район е ставало чрез проверки на няколко контролни пункта, изискване за пътни листове и т.н. От зимата тази зона пак е гранична, със строг транзитен контрол. За да стане ясно защо, почваме разказа най от юг.

Село Горно Ябълково е до самата граница. Кльонът е на близкия баир, телената ограда е оцеляла през годините. Шапът обаче е успял да се промуши. В съседното Долно Ябълково властите са убили животни. Търговията с месо е забранена, проверява се всеки камион.

45-годишният фермер Николай Иванов е най-младият човек в Горно Ябълково. Гледа крави, овце, арендува към 1200 декара земя, част от които пасища. Тези мащаби не кореспондират със скромната му селска къща. Със съпругата си едва успяват да плащат квартирите на децата, които учат в градовете. Нямат скъпи автомобили,



парите отиват за кредити,



трактор (по проект), животни и инвентар.

В Горно Ябълково живеят около 30 души, през 1990 г. са били 120. Николай разказва, че дори местни хора, които са взели пари от държавата, за да останат в "републиката на младостта", са се изселили. А неговото оставане е прозаично: ражда се първото дете, за да му набавят мляко, купуват крава. Други млади семейства решават проблема с млякото като се преместват в Средец, Бургас или Сливен. Но след първата крава Николай Иванов и съпругата поемат по пътя на фермерството. Той има и още един мотив - веднага след 1990 г. се кандидатира за кмет. Управлява 13 години, след което кметовете стават назначаеми.

В добитъка на Николай не е открит шап. Но тъй като болестта върлува в района, наложена е забрана за продажба на месо, животни, покупката им. В първите два месеца от плъзването на заразата са унищожени 10 тона мляко на фермера. Ветеринарите описват, правят протоколи. Обещани са компенсации по около 60 стотинки на литър, т.е. към 6000 лв.



Обезщетението го няма и до днес



Николай разчита на тези пари, тъй като след Нова година, за да продават мляко, фермерите трябва да са първа категория. Нужни са инвестиции.

На хората е казано, че ще бъдат обезщетени и заради изхранването. Животните са били държани затворени, трябва да бъде компенсиран фуражът, и то на глава добитък. Но се оказва, че средствата ще бъдат платени по инструмента "Де минимис". Неговият таван е 14 700 лв., не зависи от броя на животните. Николай Иванов е трябвало да получи 27 000 лв. за всичките животни.

Третият проблем е свързан с изкупуването на млякото. След шапа от целия район го изкупува една мандра, която налага монополна цена от 50 стотинки. Средната за страната е 60 стотинки. "Нямаме интернет, не можем да проверим докога ще е карантината", казва фермерът. Много пъти през годините му е минавало през ум да остави всичко, но няма как - влагал е труд, надежди, пари. Децата му всяка събота и неделя са при него, но не е сигурен дали иска да се занимават със селско стопанство.

От Горно Ябълково ни изпращат екипи на енергото, които се мъчат да свалят жиците от къща (рядко се посещавала, следователно няма смисъл от ток). Във Факия млада жена ни маха на автостоп. Оказва се учителка, която преподава на деца със специфични потребности. Сутрин хваща автобус от Средец, но часовете й свършват на обяд, автобус тогава няма.

Историята на Николай Иванов е повторена и в Драчево. Селото е до Средец, в равнината,



състои се от невижданите за региона 500 души



Поради това е своеобразен пример за "разцвет и устойчиво развитие". Тамошният фермер Михаил Михайлов е получил по 60 лв. за крава и 10 лв. за овца заради карантината. Но щетата само за кравите е 100 лв. на глава. Михайлов не се оплаква, но и той не е сигурен дали иска децата му да бъдат фермери. Вижда като огромен проблем за България уедряването на земята, което лишило от поминък много хора и спомогнало за упадъка на селищата.

38-годишната кметица на Драчево Йона Чобанова също е от младите хора. Или поне от българския етнос, защото младите в селото са предимно роми. Твърди, че мъжете в ромските семейства все някак работят, макар близките цехове за пластмаси да са затворили в кризата. Циганките пък разчитат на социални помощи. "Зимата настава страшно, хората идват и се молят за парче хляб", казва Чобанова. Оплаква се, че малките селища нямат собствен бюджет. Преди кризата е имало повече пари за благоустрояване, сега средствата са кът.

Чобанова много иска дъщеря й Пролетина да остане свързана с Драчево. Младото момиче учи в Бургас, абитуриентка е тази година. Желае да следва архитектура, но задочно, за да може да работи.

Като всеки млад човек,



Пролетина се радва, че в Драчево има кафенета



30-годишният Стефан Пенов стопанисва земя между Драчево и Средец. Отглежда биозеленчуци и продава семената им в Германия. Малко след казармата заминава за Бавария да работи по социален проект. Интегрира се там, жени се за французойката Мари, получава добри пари, има си всичко. Но се връща. С Мари гледат двете си деца в този затънтен край на България и са като сбъднат блян за безименната днес "република на младостта".

"Прибрахме се, защото тук имаме по-голяма перспектива. Искаме да направим нещо, а не да влезем в релсите на сивото ежедневие. Тук си в къщи, никога няма да останеш без покрив, няма да ти липсват елементарните неща. За мен винаги е било важно да осигуря елементарните неща", казва Стефан. Не планира да става голям земеделец, а разглежда работата по стопанството като философия и начин на живот. Като средство не за бърза печалба, а за постигане на радост, дом, хармония, хубав и смислен живот. Казва, че в България има много митове, а единият е, че обикновеният германец живее добре. Стефан също среща безброй административни и икономически трудности, но счита, че хората трябва да спрат да се оплакват и да започнат да "случват нещата".

Мари е по-скептична. Смята, че в България всички са навъсени, социалните услуги са кът. Стефан казва, че България е много красива, тя му опонира, че и във Франция може да го заведе на безброй красиви места.

Родителите на Мари също са фермери. Живеят в Нормандия и са постигнали успех след 30 години упорита работа. Може би това е нужно на всички - работа и време. Това поне е оптимистичната теория.