Изобразителните изкуства всъщност не са изобразителни, ако не броим някои портрети, пейзажи и рисунките във вестник "Таймс", с които неговите дописници от Кримската война онагледявали дописките си, понеже още нямало фотоапарати.

Серджо Леката нощ имаше фотоапарат, но си драскаше и рисуваше в бележника, докато другите журналисти записваха. Той беше дописник на "l'Unita", ежедневника на италианската левица, която беше най-силната в Западна Европа. Серджо беше дребен, засмян, плешив и с шапка "Борсалино", която после искаше да ми подари, но аз не я взех, понеже ми беше малка.

- Серджо, драскаш си картинки. Възпитан ли си?

- Ли си. Си? Si, si - отговаряше Серджо и сваляше борсалиното си с жест - Лека нощ!

Когато Серджо пристигна в България, аз, който не знам италиански, му казах, че "бона сера" е "добър вечер" и "лека нощ". После Серджо влязъл за интервю при "Първия" и му казал "Лека нощ!".

Той стана "Серджо леката нощ", аз станах "Джимо боната сера" и като не знаех какво да кажа, казвах "бона сера". Двама обратни, като им казах "бона сера" помислиха, че ги наричам госпожици, понеже тогава имаше една песен "Buоna sera signorina, buоna sera". Пък аз казвам "бона сера" просто когато не знам какво да кажа.

Казах "бона сера", когато узнах, че Лили Иванова е полковник, Бойко Борисов е художник, Илия Павлов е изкуствовед. Вежди направи статуя на изправен лъв пред банката на Илия. Илия каза "Този лъв няма пишка". Вежди каза "Ще му направим пишка". После Илия каза "уиски", но не пи; Вежди и аз изпихме бутилката. Лили Иванова има по-висок военен чин от моя, но не я познавам, за да й козирувам.

Казах "бона сера", когато узнах, че българското правителство похарчило 1.2 млн. евро, за да има в София музей на тоталитарното изкуство. Имало възражения - няма ли такъв музей да разпали носталгията по миналото. Аз съм против този музей по друга причина. В него има работи на художници и скулптори, които хич не бяха любимци на тоталитаризма, пък сега - били "тоталитарни". Този музей го направиха новите "творци", за да изместят старите. Пиша "творци" в кавички. Присъединявам се към умните хора, които казват, че творец е само Бог.

Чуя ли някой да каже "моето творчество" или "почитателите на моето творчество", както казват певачките, спуквам се от смях. Изкуствоведите, и на тях думите "творби" и "творци" все им са им в устата. Франсоа Нурисие (Francois Nourissier) иронизираше изкуствоведите в романа си "Империята на облаците" (L'Empire des nuages) преведен отлично на български от Нина Венова :

"Режещите, умело модерирани тоналности, браздите на една вътрешна буря вече дълбаят небесата на Бюргонд" (художник - б.а.)

Франсоа Нурисие се присмиваше и на музеите. Той казваше, че е тъжно да влезеш в музей, който не е в Западния свят и да видиш как местните майстори, вместо да останат самобитни, са внасяли модните веяния от Западния свят, които са история, понеже нищо не се демодира така бързо, както модното. А западните музеи също са тъжни, понеже са пълни с "творби" на "творци", чиято надежда се е сбъднала - "творбите" им да отидат в музея, все едно дали "творбите" им са скулптури, картини или стол със скандинавски дизайн. Струва ми се, че "Българският Лувър", който си е наумил културният министър Вежди Рашидов, ще е не по-малко тъжен от българския "Музей на тоталитарното изкуство".

Андре Малро написа "Въображаемият музей" (Le Musee Imaginaire). На младини той бил авантюрист и крал от кхмерски храмове барелефи за френските музеи. Той беше писател, носител на наградата "Гонкур". Генерал Де Гол го направи първия френски министър на културата. Щях да кажа и първия в света, но може да сгреша; в тоталитарните държави дори по-рано имаше такива началници. Коя беше Екатерина Фурцева? Не беше ли онази министърка на културата на СССР, която забрани концертите на Мстислав Ростропович?

Навремето Кеворк и неговият екип отидохме да излъчваме от Париж, но в последния момент се оказахме без събеседник за Кеворк, а събеседникът беше пиронът в неговото предаване "Всяка неделя" и положението стана инфарктно, понеже оставаха 48 часа до излъчването на живо. Павел Писарев и Васко Василев, уж дългогодишни кореспонденти в Париж, не могат да намерят събеседник, пък аз, дето само два дни съм бил, трябва да намеря. На Малро му бях носил куфарите в Дака или в Читагонг, не помня, пък те тежки куфари "Виютон", без изтегляща се дръжка и колелца да ги теглиш, та ми се откъснаха ръцете, а пък там тълпа от носачи, ама там някога му били откраднали куфарите, затова Малро не ги дава на носач. Пък на мен той можеше да ми се кара на френски, когато вечеряхме. Не съм бил схващал неговата визия за "Musee Imaginaire". Не съм обяснил на готвача как да панира скаридите от Ганг или от Брахмапутра, сякаш аз мога да знам как по френски се панират речни скариди.

Понеже Андре Марло беше умрял, потърсих в Париж Франсоа Нурисие за събеседник; той беше председател на Aкадемия "Гонкур", журираше филмовия фестивал в Кан. Той пък не бил в Париж, оказа се. Тогава се обадих на Морис Дрюон, пожизнения президент на Френската академия, и той като Малро министър и носител на "Гонкур". Дрюон прие поканата ми, когато му казах, че в България сме превели неговата поредица "Прокълнатите крале". В "Лувъра" има картина как гори на кладата великият магистър на Ордена на тамплиерите, за да сложи кралят ръка върху богатствата на тамплиерите и тамплиерът проклина краля. Как проклятието се сбъднало, Дрюон описал в "Прокълнатите крале".

Дрюон ми подари кутия с неговите холандски пурети и книгата си "Reformer la democratie". В нея Дрюон казва, че монархията е "лотария на хромозомите", а демокрацията става кекава, щом прекалява с човешките права и отменя смъртното наказание. Чух онзи ден за случай в Пловдив: един излежал 19 години за убийство, пуснали го и пак посегнал да убива и се запитах не е ли прав Дрюон.

Занесох в Мадрид книгата на Дрюон да покажа на Симеон за хромозомите, но Симеон, представете си, стана, направи три крачки към рафтовете, пресегна се и извади своя екземпляр от същата книга, също с надпис лично от Дрюон. Такъв подреден човек! Пък аз никога не мога да намеря кое къде ми е.

После Симеон бе посрещнат в България с възторг. Не му трябваше пиар асът Жак Сегела. Хората изровиха от ракли и тавани стари снимки и календари с лика на Симеончо, щяха да гласуват за реставриране на монархията, дори Тончо Жечев и Радой Ралин, ако Симеон беше оспорил стария референдум за република. И всички интендатски имоти щяха да са му на разположение, не да се съди с България за реституция, както сега. Но може друго да е обещал на хората от БСП, които го доведоха, за да се скрият зад гърба му. Не знам.

В Париж във фоайето на хотел "Lutece", който Франсоа Нурисие многократно споменава в книгата си "Империята на облаците", асът на рекламата Жак Сегела откри своя изложба от празни кутийки, кибритени, от чай, от кафе, всякакви.

- Президент? Или камамбер "Президент"? Все едно. За да ги продадеш, трябва да ги опаковаш. Какво искали кубистите? Да видят едно нещо откъм всички страни - така ли е?

- Така е - признах.

- Кутийката я виждаш отвсякъде.

Сегела, който направи предизборните плакати на президентите Франсоа Митеран и на Желю Желев, така настъпателно ми обясняваше важността на опаковката, че се приближаваше на педя от лицето ми и аз отстъпвах, докато гърбът ми се блъсна в една кристална витрина с празни кутийки и тя издрънча, понеже някои кутийки изпопадаха.

Но според мен най-хубавият плакат не е на Сегела, а плакатът, който видях пред българското Народно събрание: "Кристо, опаковай ги!"

Томски и аз бяхме в Берлин за репортаж за нашия "Наблюдател", когато Кристо опаковаше Райхстага. Неотдавна чух, че Томски направил филм за Кристо и филмът бил много хубав. Но нали си изхвърлих телевизора, не го видях.