Ето ни пред избори, пак пред входа на сияйното бъдеще. Лимитът на обещанията и този път беше обичайно необятен, но списъкът от приоритети бе значително по-беден от друг път. Имам предвид легалните обещания - там магистралите и пр. заеха повече от половината обем. (Иначе при обещанията в гетата и крайните квартали не може да се говори за бедност - там скокът на предлаганите суми е шокиращ, казват... запознати.) Набляга се на някаква практичност, приложност на президентската институция - и тя ще строи, а няма да издига, няма да сплотява, най-вече духовно, свикналата да я водят и въодушевяват разпиляна и изгладняла българска нация.

На този фон дори не прави впечатление, че



на културата не бе отделено никакво

място в предизборното глаголене.



Приличаше им на кандидатите нещо да обещаят, нещо да заявят и да натъртят - все пак културата дава лице и престиж на онова, което те при успех на изборите ще трябва да... олицетворяват. Но не, замазаха я тази тема, избягнаха я по-точно. Неудобно ли беше да я повдигат, губещо ли, компрометиращо ли беше с оглед на предизборните им кампании? Не се разбра. Или толкова се е свил с тяхна помощ "културният" електорат, че нямат нужда от него?

Дори онези кандидати, които имат извървян път в изкуството, които са в културата не от вчера - и са я правили, и са я управлявали! - пропуснаха да поговорят за нея. Ако нещо не съм чул и съгледал - значи са го казали зад гърба ми. Ако вие сте го засекли такова "културно" отклонение, дайте знак и ще отгласувам този вот по подходящ начин...

В това пренебрежение към утрето на културния ни пласт няма никаква изненада. Изненадва отказът дори от предизборна демагогия по бъдещето на българската духовност. (Ако образованието ни не беше под европейска лупа, нямаше и него да го споменат.)

Но това дотук не е встъпление към поредния плач за изкуството.

Та плачът за изкуството днес ни изглежда по-стар от самото изкуство. Плачът за изкуството е и вид изкуство. Но това изкуство не е за петъчни колонки, то е за професионалисти. Професионални оплаквачки колкото щеш, а сега сякаш изпълняват някакъв предизборен обет за мълчание. И странно, точно тази тишина се предпочита. Вероятно е не само комфортна, но и печеливша...

По някаква странна традиция



българската държава и българската култура почти не се засичат



Те съществуват едновременно и успоредно, но няма да се слеят дори в безкрайността. Тази традиция не е положена от днешната политическа класа. Тя просто изпълнява разбиранията на своите предходници, дори без да ги изповядва открито. Странно защо ние не сме наследили съзнанието за това, както и презрението на българските културни първенци към все по-самозабравящата се и мафиотизираща се прослойка, която се разполага по върховете на държавата. Ако умеехме да разчитаме знаците на миналото, щяхме да се освободим от унизителното очакване и от безсмисления гняв, ерозиращи света на творчеството и духа.

На 5 ноември 1936 във вестник "Зора" излиза горчивата статия на Райко Алексиев "Изкуството и обществената подкрепа". Популярен, отлично продаващ художник, преуспяващ издател и основен автор (Фра Дяволо) на седмичника "Щурец" (тираж 50 хиляди екземпляра), той не се нуждае от материална подкрепа, той е по-скоро богат и влиятелен човек, думата му се чува в софийския бомонд. Статията му е принципна, тя коментира отношението на политиците и капитала към българското изкуство и неговото бъдеще, упреква ги в бездушие и егоизъм. Звучи съвсем на място и днес, 75 години след появата си. Убийствено звучи, както би рекъл Сашо.

"Не като молба се отправят тия думи - предупреждава авторът - изкуството милостиня не търпи. А като напомняне за повелителния дълг на ония, които благодарение на спокойствието, уредеността и културата на тая страна имат завидната възможност да трупат материални състояния, осигурявайки и на правнуците си охолно съществуване. Тази категория хора, а не дребните чиновници, отруденият работник и дрипавият селянин, са доставяли материалните възможности за процвета на световното изкуство."

По силата на своята дарба Райко Алексиев прозира онова, което за мнозина съвременници - негови и наши - е недостъпно: че творецът извършва делото си по волята на своята предопределеност в изкуството, не поради, а по-често въпреки участието на държавата в културното строителство. Той изтъква, че



художникът изпълнява своята съдба,

но и че и държавата трябва да изпълни своя дълг

и че това има не само материален, но и дълбоко нравствен смисъл.



"Наистина - пише там, - никой не е длъжен да се грижи за пчелата - по-скоро тя е длъжна да ни поднася своя мед, но как все пак за пчелата се е погрижил добрият Бог, като е задръстил земята с цветя, откъдето тя може да черпи сок и за себе си, и за медената си пита. А художникът отде ще черпи сок, за да продължи своето дело и с таланта си да обогатява културните ценности на страната, ако е лишен от материалната подкрепа на обществото?"

Фра Дяволо признава, че обществото живее в икономически затруднения и оскъдица на средства. (Кога ли не е имало оскъдица и недостиг по нашите земи!) Но само това, което се дава за един боксов мач, би било предостатъчно да се откупят най-хубавите картини от една изложба.

Явно страната не е изглеждала съвсем като днес, но за хората на културата проблемите са били същите, достатъчно и дори в излишък. Фра Дяволо е гледал в бъдещето, такова, каквото ще е и след идващите избори - 75 години по-късно. Тоест, всичко е казано в аванс: властта се самовъзпроизвежда с гръб към културата. Но като се знае какви книги чете и кои художници тази власт лудо харесва, чии картини купува и подарява, какви музики слуша и подкрепя, в какви случаи отива на театър (на опера май не ходи, вестниците не са писали) - това може да е и за добре. Ще се справим.

Стига Бог да се погрижи за пчелата...