|
Пламен Павлов е председател на асоциация "Световната България". От август 1998 до март 2002 г. е председател на Държавната агенция за българите в чужбина към МС. Преподавател по средновековна балканска и византийска история във ВТУ "Св.св. Кирил и Методий". Доктор по история, доцент, лектор и в други университети. Автор на около 150 студии, книги, учебници, енциклопедии, художествена литература, сред които: "Кратка история на българския народ", "Кой кой е в средновековна България", "Българите и османското завоевание", "Светът след Иисус", "Залезът на Първото българско царство", "Български енциклопедичен речник", "Призвани да просияят..." (1999), "Бунтари и авантюристи в средновековна България" и др.
---------
На първо място сме в Европа! По отрицателен прираст... С рекордните близо 3 процента - без да има война, епидемии, геноцид на чужд завоевател! Като се има предвид демографската ситуация на другите континенти (особено в страните от т.нар. Трети свят), това означава, че вероятно сме на първо място в света. Доживяхме да изпреварим всички страни и народи, да станем абсолютни световни шампиони! И то по какво? - по собственото си изчезване... Такъв е най-яркият резултат от 12-годишния сбъркан преход, включително от благоденствието, което незабавно и несимволично ни огря през първата половина на митичните 800 дни.
Защо се стигна до печалния европейски и световен рекорд, поставен от нашия древен и (някога?) жилав народ, най-точно ще отговорят специалистите по демография. Знаем, че тенденцията към застаряване на нацията, не е от вчера. Още през седемдесетте години на отминалия век под диктовката на самия Тодор Живков бяха предприети мерки за повишаване на раждаемостта. Прекалено идеологизирани, неподсигурени със съответните социокултурни и други механизми, те доведоха главно до нарастване на ромите, но като цяло се провалиха!
В крайна сметка волунтаристичните мечти на корифеи като Живков и Кубадински за преминаването на демографския Рубикон (заветните 9 милиона!) се оказаха химера. Както излиза, преминали сме някакъв погрешен Рубикон - населението на страната ни пада под 8 милиона, а перспективите са плашещи. Особено при непрекъснатото "изтичане" на хора, и то най-вече млади, в чужбина. А и властта действа, въобще не се шегува - майчинството определено не се толерира (слава Богу, все още не е предмет на наказателно преследване...), детските надбавки са смехотворни, по нищо не личи децата да са приоритет...
Как реагират политическите сили на всичко това?
Най-последователна си остава позицията на ВМРО. Във връзка с изборите през 2001 г. коалицията "Гергьовден" - ВМРО насочи основните си послания към онези, които имат волята да работят за България, и то най-вече в самата България. Предлагаше се и продължава да се предлага принципът на семейно-подоходното облагане, стимулирането на младите семейства и т.н. Силите се оказаха недостатъчни, а и режисьорите на политическия "театър на абсурда" извадиха от ръкава "царската карта". Традиционните големи сили СДС и БСП, като добри ученици на незабравимия Живков, се "снишиха", а България попадна във въртопа на нов експеримент с непредсказуеми последици.
Да се върнем на дилемата за оцеляването на нацията. Наскоро загриженост за тежката демографска ситуация изрази БСП. Не се съмнявам, че със сходна позиция ще излезе и опозиционният СДС. Все някой ден и това ще стане... За съжаление двете партии не направиха необходимото за овладяването на пълзящия колапс. Това важи и за един по-частен, но важен проблем - този с българите, които желаят... да се завърнат в България! Като председател на Агенцията за българите в чужбина (до март 2002 г.), имам наблюдения, които си струва да бъдат обобщени.
Кои са завръщащите се?
Става дума главно за българи от старите исторически общности, най-вече за бесарабски българи. Живеещи основно в днешните Украйна и Молдова, нашите сънародници имат собствена миграция от времето на Руската империя и особено на бившия СССР. Големи групи българи днес живеят и в Русия, Казахстан, Узбекистан и други бивши съветски републики. Водени от емоционални и/или прагматични причини, след 1991 г. такива българи започнаха да се преселват в родината на дедите си. Сред тях има хора с най-разнолики съдби, вкл. личности като новата спортна гордост на България Николай Паслар, лекари, строители, художници и т.н. Приемът на студенти бесарабски българи в нашите университети, на практика най-сериозната реална крачка на държавата към българите в чужбина, стимулира този процес. В същата насока действа и получаването на българско гражданство - тема, за която (и за горчивия й чиновнически привкус!) си струва да се говори отделно. Така или иначе, по неофициални данни днес в България живеят около 15 000 души, избрали да се завърнат по този начин. В Шумен те дори създадоха своя организация. Групи и семейства има в почти всички големи, пък и по-малки градове (София, Варна, Кърджали, Нова Загора, Шумен и т.н.). Честа практика са браковете с "български" българи, най-вече при студентите. Обикновено после в България идват братя, сестри, роднини. Някои наблюдения показват, че интерес към трайно заселване у нас проявяват и отделни представители на българското малцинство от Албания, по-рядко от Сърбия или Румъния. Обаче основният, пък и най-перспективен поток е от бившия Съветски съюз.
Тези почти незабелязвани от обществото и държавата българи са
своего-рода разузнавачи на по-големи семейства, родове, приятелски среди.
Общо-взето те се оправят сами, което при ужасната безработица, проявите на чиновническо бездушие, липсата на нормална кредитна система и социална сигурност никак не е лесно. Разбира се, има организации и личности, които им помагат. Има ги обаче и неизменните в такива случаи "професионални патриоти" и откровени мошеници, които прибират пари от наивните хорица за "услуги" с получаване на гражданство, намиране на жилище, работа и т.н. Сред тях има и бесарабски българи, което е още по-опасно. Естествено, ако държавата подаде ръка на завръщащите се, ако те заживеят нормално, примерът им ще бъде последван от много повече хора. Няма да откриваме колелото, защото примерът на други страни (Израел, Германия, Гърция, Турция и т.н.), приемали и приемащи свои сънародници в големи мащаби, е добре известен.
Не става дума за социално инженерство, а за помощ, която се оказва на доброволно идващи, мотивирани българи. Не споделям циничната теза (чувал съм я дори от дипломати!), че бесарабските българи са генофонд, резерв и тем подобни бакалски прозрения - говорим за живи хора, за личности, човешки души, в крайна сметка!
Бесарабските, македонските, банатските и другите малки и големи общности от българи в чужбина са част от националния ни организъм. И
не са биомашини за възпроизвеждане на нацията,
за която феновете на "генофондовата концепция" най-често и пет пари не дават. Но тези хора обичат България, искат да живеят в нея, колкото и странно да изглежда това на някои от нас... Нима това никого не интересува?!
Каква е позицията на вездесъщата държава към завръщането в България - това явление, което за самобитния й (меко казано) политически елит вероятно е необичайно и екзотично? Има ли изобщо опити за избистряне на някаква, дори и половинчата позиция?
В интерес на истината, такива опити имаше. Първият е едно сериозно проучване, започнато при правителството на Жан Виденов, естествено ... незавършено. Вторият бе на правителството на Иван Костов, като поне в началото намеренията изглеждаха сериозни. Нямам ясна представа как премиерът узря за тази идея - сигурно са повлияли атаките на ВМРО, на вносителите на Закона за българите извън България (сред тях са днешният президент Георги Първанов, Красимир Каракачанов от ВМРО, предшественикът ми Гиньо Ганев), на групата учени около "Българската национална доктрина", на самите сънародници с молбите им за съкращаване на срокове, облекчаване на административни процедури и такси (постоянно пребиваване, гражданство, паспорти и пр.), а и други фактори. Може да звучи нескромно, но в тази посока действаше настойчиво и Агенцията за българите в чужбина. Изпращахме всевъзможни писма до кметове, областни управители, различни ведомства... Какви ли не разговори и с кого ли не съм водил в тази посока - и за конкретни случаи, и като цялостен проблем.
В интерес на истината, нерядко имаше резултат -оказа се, че различни нива има и съвестни, добронамерени хора. Да не говорим каква информационна банка е събрана в агенцията - адреси, предложения за отстъпване и ползване на селски имоти, къщи и т.н.
Добра воля има, но система и организация - не! В крайна сметка, през пролетта на 2000 г. бях извикан от премиера, като разговорът ни продължи близо час. Обективно трябва да се признае, че Костов се интересуваше живо от този въпрос. Костов е учил в Одеса и явно има хубави впечатления от бесарабската общност. Той ми постави задача за изработване на стратегия за трайно завръщане и заселване в страната на българи, живеещи извън България. В кратък срок с неколцина мои сътрудници я написахме. Е, отначало на премиера му се видя голяма по обем, после един заместник-министър се опита да я представи като своя, но това не е толкова важно. В края на май с.г. подкрепа на стратегията заяви и външният министър Надежда Михайлова. По решение на правителството бе създадена работна група начело с Ал. Праматарски, в която участваха заместник-министри на основните министерства.
Беше формирана и експертна група с координатор С. Ташев, който и сега е заместник-председател на агенцията.
Не искам да виня лично никого (не че не мога!), но работната група се събра само два пъти (септември - октомври 2000 г.). Праматарски, Марин Райков (тогава заместник-министър на външните работи) и аз трябваше да убеждаваме останалите в това, че въпросът не е дали, а как! И все пак, при цялата тази тъжна ситуация, бяха замислени проекти, нормативни решения, практически стъпки... Експертите положиха немалко усилия, но... замириса на избори и всичко заглъхна, сякаш не е било! Изборите минаха и отминаха. Ех, някои сънародници си правеха илюзии, че
при толкова емигранти в новата власт, стратегията ще потръгне.
Но едно е да си емигрант, съвсем друго е да си наистина българин в чужбина... Имам предвид съзнание, ценности, културна идентичност, не точно (и не само!) етническа даденост - например най-големият български патриот в Аржентина, когото познавам, е арменецът Бедрос Агопян.
Да се върнем към печалния рекорд по отрицателен прираст. Нима той не тревожи управниците? Няма ли да продължат започнатото през 2000 г., пък макар то да е замислено от експерти не от "новото (им) време"? Само с фентъзи-стила на Николай Василев и с оптимистичните антиутопии на Шулева ли ще я караме? Или просто ще продължим "градивно" да си изчезваме...
|
|