Село Трекляно е общински център, намира се във високопланински пограничен район между Кюстендил и Трън. През 1945 г. местната гимназия наброява 1000 деца. През 1992 г. са 100, всичките местни. От 2008 г. няма гимназия, школото става основно и защитено. Тъй като в общината почти няма малцинства, за да набъбва бройка на децата, започва извозването на ромчета от кюстендилския квартал "Изток" В момента са записани 39 ученици. 8 са от селото, други четири от по-малките селища в общината. Има и от Земенско. Две трети са циганчета от Кюстендил.

Девизът на новоизбрания кмет Радко Петрунов е "Трекляно - кътче от рая. Обещавам!". Трудно ще му е. В цялата община няма нито една бензиностанция. Дете - пак в цялата община, се ражда по веднъж на година. Буквално. В училището, за което стана дума, класовете са смесени. Първи и трети например учат заедно. Докато учителката преподава материала за трети,



първолаците следва да не гледат към дъската,



а да се занимават с някакво упражнение. Сега първокласниците са двама - от кюстендилския квартал "Изток".

Преброяването тази година показа 608 души в общината и 300 в самото Трекляно. Парламентът пък забрани кметския вот в села до 350 жители, което според духа на изборния кодекс означаваше в село Трекляно да няма местни избори. Но нали е общински център - имаше. Екипът ни искаше да попита кмета Петрунов за тази недомислица. Вълнуваше ни живота на младите хора там, особено във времето на криза. През 2011 г. Трекляно разполага с едва 400 лв. за здравеопазване. Линейка идва от разположения на 40 километра Кюстендил, което в зимно време често е невъзможно. Но въпреки многото теми за разговор кметът Петрунов не уважи предварително уговорената среща, вероятно ангажиран с превръщането на Трекляно в рай.

В общинската администрация са заети няколко местни жители. Училището осигурява три-четири щатни бройки. Има малко цехче за пластмасови кутии, плюс друго за дървени въглища. Държавни структури, като лесничейството например, също дават поминък на неколцина.



Други работодатели в Трекляно няма



Имало е и фурна, но е затворила наскоро. Високите ридове препятстват връзките със Сърбия, няма как да се разчита на бъдещо гранично сътрудничество.

Липсата на работа кара да бягат не само младите, но и старите. Налице обаче е и още един проблем.

Отиваме на гости на двумесечната Ася. Тя единственото родено през тази година бебенце в общината. Майката Славянка Димитрова (31 г.) е счетоводителка в кметството, бащата - горски. Имат хубава къща, уютна, обзаведена и поддържана с мерак. Дори при най-голямо желание обаче не могат да останат в Трекляно - няма детска градина, а училището не води предучилищна подготовка. Т.е. момиченцето няма къде да изкара подготвителния курс, задължителен за записване в училище. Ето го парадоксът, направо ужасен - Трекляно е в обезлюден район, младите се броят на пръсти. Децата са кът и всеки управник - голям или малък, ще ви каже, че би дал мило и драго да има деца в този край. Но роди ли се дете, семейството е принудено да се изсели до няколко години. Могат да останат само хора, които не записват децата си на училище.

Така младите в Трекляно се оказват без избор. Може да искат да останат, да са си намерили работа, да са готови да преодоляват всички проблеми, но роди ли се дете - няма как, бягат. Парите им отиват за наем на жилище в Кюстендил.

Семейството на Ася е спокойно. Една от бабите радостно издава, че младите са осигурени с апартамент в Кюстендил. Следователно - няма проблем с предучилищната. "В Трекляно ми харесва. Но вероятно с мъжа ми ще трябва да си намерим работа в Кюстендил, тъй като трудно всеки ден бихме пътували до тук", казва майката Славянка. Малката Ася е записана при лекар в Кюстендил. Памперси, дрешки, всичко, което е нужно за нея, се купува от там. С единия крак семейството вече е в града.

Подобен живот води и директорката на училището Мариола Атанасова. Едното й дете е на 5 години, другото - на 3. Разкъсва се между Кюстендил и Трекляно. Казва, че ако спасяването на училището зависи от една бройка, би записала детето си в школото. Според Атанасова в малките селища, като се изключат хората, които все пак имат работа, остават тия, които са



съвсем без пари или с ниско образование



Плюс, разбира се, най-възрастните. На поляните край Трекляно срещаме и младеж, който събира дърва. "Тук винаги е било трудно. Едно трябва да разберат политиците - трябват ни работа и заплати. Как ще ги дадат - не знам, тяхно задължение е. Затова ги избираме", казва човекът.

Старите в Трекляно усещат повече финансово-икономическата криза. Причината е, че не се вдигат пенсиите. Неколцината млади пък, нали са най-вече на държавна и общинска работа, са доволни, че все пак получават някакви заплати. Добрата новина е, че край Трекляно има много гора. Така отоплението на всички е гарантирано (дори класните стаи в училището се топлят от печки с дърва).

Другото в Трекляно е тишина - красива заради природата, но потискаща при липсата на хора. Няма заведения, рядко преминават автомобили. Магазините са два-три. Малцината младежи нямат среда, децата им няма с кого да играят. Всички запитани заявяват, че само работни места ще разчупят кръга.

По пътя за Трън е Долна Мелна. В селото има поща. Сградата е почти порутена, но пощаджията разнася сметките за ток, вода, и най-важното - пенсиите. Ако клонът бъде закрит, старците ще ги теглят от банкомат. Най-близкият е в Трън. Пътят до там е труден, планински, в най-добрия случай се взема за час. Задължително с кола, тъй като



автобус в Долна Мелна няма



Скоро проблемът с пенсиите и банкоматите може да отпадне от само себе си, тъй като пенсионерите са на преклонна възраст.

В селото живее 30-годишният Иван Димитров. Рано останал сирак, живял в социални домове, сега е на общинска служба - поддържа сградния фонд. Няма жена.

Иван искал да си купи кола. Дал 200 лв. капаро, "продавачите" не му дали никаква кола. "Ако може да помогнете - автобус ни трябва. Кажете там на когото трябва", примолва се Иван. Обяснява, че като имало нужда, селяните се обаждали на някакъв автобус, но шофьорът искал 60 лв. за нафта и така автобус не пристигал.

Чистата заплата на Иван е 200 лв. "Стигат ми за прехрана. Най-важното е здраве да има. Има ли здраве човек, всичко има", казва Иван. Той е единственият млад човек в селото и близките махали. Друг няма.

След 1878 г. този край е бил толкова гъсто населен, че хората са били препращани на изток, за да заселят освобождаваните от турците земи. След 70 години следва колективизация, селяните остават без земя. След още 40 идва демокрация, остават и без пари.

Ако някой в държавата смята, че в този край трябва да останат хора, нека каже как.