В слънчев ден Беглеж е възхитителен и през ноември. И като е пуст, сякаш е по-хубав - чист, безмълвен, омиротворен. Няма минувачи по пладне. Комините не пушат. Само младият циганин с дълъг старомоден шлифер и също старовремски велосипед неколкократно ме пресреща и задминава, като всеки път тържествено ме поздравява. "Търся някого да му поработя. - казва - Вчера съм нацепил две ремаркета дърва." Разбира, че не съм работодател, и ме зарязва.

Аз съм тук за малко. Както е прието да се казва, "поради семейни обстоятелства". Възрастният ми вуйчо бавно, сякаш с нежелание, се възстановява от неотдавнашен инсулт. Надживял е другите ни близки, братовчедите си. Аз съм последният. Но съм далече и поради това в много отношения - безпомощен. За него се грижат живите му приятели и семейство благородни, самоотвержени съседи. Температурата, която иде от това внимание, му дава сила да оцелява след удара. Повечето от останалите в Беглеж са негови ученици, преподавал им е история в знаменитата тукашна гимназия, чиято стара напусната сграда се разпада на стотина метра от самотния му дом.

Знае, че и двамата нямаме време, затова непрекъснато отваря дума за смъртта. Главно за "практиката" на тъжното събитие, за "процедурата" и за подробностите... Положението ми е двусмислено: няколко души, на които е възлагал грижата за своето изпращане, са го изпреварили. Почти суеверно избягвам да разисквам темата. А на него му идва отвътре, извира.

Разговора за смъртта водим в родната ми къща. За разлика от връстниците си не съм се появил в родилен дом, а тук - в стаята на втория етаж, където ще пренощувам. Израснал съм другаде, но всеки път, завръщайки се, изпитвах могъщата тръпка от връзката ми с това място, с тези стени и с хора, които сега са на небето. Смъртта, която внимателно и някак деликатно разреждаше семейството ни, ми се представяше като миролюбиво и закономерно събитие, в което, разбира се, нямаше "нищо лично" Твърде млад съм бил, когато съм написал:

И до днес във семейното гробище

на ронливия хълм край Беглеж

като пламък над древно съкровище

нощем скита езиче на свещ.

Хълмът е тук, започва от двора на къщата и тръгва нагоре. Следват още къщи, следва стръмна, осланена от есента поляна и после, най-високо - последният пристан на поколенията беглежени, останали, сякаш да пазят това стопяващо се село. Блуждаещите огънчета са останали в стихотворението. Времената са други. А вуйчо ми все натиска да обмислим "подробностите"...

Смъртта не е неудобна тема, тук тя е разумно опитомена, към нея открай време са се отнасяли хладнокръвно, но и предизвикателно, нерядко и артистично. В паметта на селото има изумителни примери на ритуално прощаване с живота, на мъдро и... ведро осмисляне на смъртта. Вуйчо ми е приготвил двата тома на ръкописната "История на Беглеж" - смята, че на него вече няма да му трябват, да ги взема. Това е момент от "подробностите": какво трябва да се направи с "Историята". Книгата е написана от местния учител и общественик Павел Гетов, високообразован човек, един от запомнените и до днес първенци на селото. Десетилетия тя се разпространява в различни преписи, почти като през Възраждането - само че на машина. Неотдавна издаването й е почти уредено - тукашен човек, сега в Америка, е обещал спонсорство. Но и в Америка е криза, вуйчо не знае как ще се развият нещата. Заръката е "Историята", ако бъде издадена, да не се продава, а да се предаде на читалището и всеки, който иска да я притежава, да я получи, стига да донесе една друга, по свой избор, книга за библиотеката. Слушам го и си мисля: тези хора в кой век живеят - и мъжът от Америка, и вуйчо ми от Беглеж?

Но да си дойдем на думата. Преди стотина години в Беглеж умира рядко красива девойка - Пена Паткова Кънова. Името й е записано в "Историята", има и откъс от песента, която са "извадили" за нея. "Русите й коси били дълги до коленете" - сочи летописецът. Искали я кандидати от цялата околност, но тя си била посочила избраник. Неговото име също се помни. Хубавицата се простудила, легнала от огненица (пневмония, пояснява "Историята"). Измъчвали я сънища и предчувствия, лесно разгадала края си. Тогава извадила най-хубавите си дрехи от рубата (чеиза) и облякла с тях най-близката си приятелка. Онази пременена се разхожда из стаята, за да види Пена как ще изглежда в ковчега. (Тези репетиции не са измислени в грузинското кино!) После й нарежда да иде на хорото и да "отиграе" погребалното й облекло. На другия ден красавицата издъхва и по-големите й сестри, като я оплакват, всъщност съставят песента за това събитие. В селото я пеят десетина години. След войните се забравя. Тоест, думите се помнят, но мелодията е изгубена.

Преданието ме примирява с упоритостта на болника да обсъдим "процедурата". Разбираме се, че това не е актуално, а "по принцип". По природа присмехулен и скептичен, Беглеж има традиция да гледа бъдещето в очите. Има нужда и от думите за края. Това не е да си писал стихотворения за смъртта. Тук словата имат друга тежест, друга сила, друга точност. Нещо като разбор на предстоящото: ироничен, с множество отклонения и илюстриран с поучителни сценки от тукашния живот. Все от същия живот, в който ще се мотаем до второ нареждане.

Върнали са ме в един свят, където страховете и страданията кротко вземат хляб от ръцете ни. Вярно, дрехите за "случая" все тъй са сгънати в скринове и гардероби. Но в наше време тук просто няма хоро, на което да ги "отиграеш"...