Oткакто започнаха протестите, честотата на гастролите на премиера Борисов в медиите скочи неколкократно. Какъв шанс за придворните бойковеди! Сега имат изобилна храна да предъвкват темата за неговата харизма и да адмирират откровения му, неповторим (и неустоим) маниер на публично говорене. За последното може и да са прави. Защото нито един от шефовете на правителства у нас през последните 22 години не си е позволявал да кани на неформални, почти приятелски срещи недоволните, представяйки се за грижовен баща на добрите българи; после задочно да атакува и дразни своите събеседници и партньори. Ако същите приказки (за фермери милионери, безотговорни синдикати или крадливи железничари) преди време бяха изречени например от Иван Костов или Жан Виденов, начаса парламентът щеше да бъде обграден от разярени ударни отряди (справка - светкавичният демарш на таксиджиите срещу Командира; щурмът на парламента при Жан). Но на Бойко му се прощава. Дори му се възхищават на твърдостта, спонтанните реакции и безпардонния език. Добре или зле е това за държавата, закъсала тотално след несполучливия икономически преход? Добре ли е и за прогресивно обедняващите българи, повечето от които, бидейки добросъвестни електорални единици, само преди месец дадоха впечатляваща подкрепа на ГЕРБ?

Отговорът на този въпрос зависи не само от семантиката, но и от тоналността. В следващите редове ще се опитам да направя една кратка и непретенциозна социолингвистична дисекция на езиковите нюанси в няколко медийни изяви на премиера Борисов; вкл. в т.нар. култово интервю, което даде по БТВ (публикувано и в "Сега").



Гневът



Това е водещият тон в говоренето на премиера от доста време насам. Нямам предвид традиционното му негодувание срещу греховете (харчовете и корупцията) при предшественика Станишев и тройната коалиция. В случая визирам периодичния изблик на възмущение, предизвикано от минали действия или бездействия на онези, които днес се осмеляват да се опълчат срещу неговото правителство. Какво поражда благородния гняв на премиера? Виновните, които се сочат с пръст, са:

- Синдикатите, които мълчали, когато управлявали "другите"; т.е. били кротки и послушни цели две десетилетия, а сега скачат срещу него;

- Фермерите, чиито трактори блокират кръстопътища в провинцията или окупират София (те пък били изпратени и платени от алчни милионери - зърнопроизводители и търговци на едро);

- Железничарите, които били съучастници в разграбването на БДЖ, довело компанията до ръба на фалита;

- Дори Костов задочно разгневи Борисов - заради демонстративно повторно (във "Фейсбук") публикуване на своя статия от зората на демокрацията в "Работническо дело". "Костов е комунист" - провикна се лидерът на ГЕРБ (вероятно с надеждата, че върху неговия стратегически конкурент в дясното пространство ще се насочи презрението на истинските демократи).

За всеки осведомен и средно интелигентен човек е ясно обаче, че гневното словесно изригване на най-овластения политик в държавата няма фактологическа подплата.

- Общоизвестен факт е, че синдикатите не се поколебаха да стачкуват верижно през първите 8 години от прехода. Единствено те организираха най-продължителния протест срещу правителството на тройната коалиция (45-дневната учителска стачка). Имаше и недопустими паузи - 4 години при Костов; 4 при ексмонарха (чиито фаворит в правителството задълго време беше Генерала). Цели две години при управлението на ГЕРБ синдикатите демонстрираха тактика, която в Европа се нарича "концесуално преговаряне". Така че не са безгрешни...

- Що се отнася до фермерите и арендаторите, истинските акули милионери сред тях са шепа хора. Премиерът ги знае по име и едва ли е безсилен да им се противопостави. Другите - хиляди недоволни и протестиращи - не са олигарси, нито аграрна мафия, а средни и дребни земеделски производители, имали малшанса да упражняват своя занаят в условия на жестока криза. Дори да са предпочели да останат по нивите, вместо да манифестират по магистралите и площадите, не са го направили от любов към партията и правителството.

- Работниците от депата и влаковете не са откраднали и продали на скрап стотици вагони (скоро ще стане известно кои са истинските бандити!).

- Костов, този перманентен дразнител за Борисов, от неуспял и обиден кандидат за членство в БКП се превърна в агресивен антикомунист; с тази идеология не на шега се прехранваше близо две десетилетия; така че трудно може да бъде заподозрян постфактум в криптокомунизъм.



Демагогията



Посочвам тези факти не за да упрекна премиера в системно произнасяне на неистини. Разбирам неговото желание да ползва ударни фрази в любимия му жанр: монолози или дирижирани диалози в задочен медиен дебат. Верни ли са твърденията или не - няма значение. Важно е кой ги произнася, от какъв подиум и пред каква публика. Когато обвиненията излизат от устата на харизматичен лидер (отгоре на всичко и премиер!), за мнозина те звучат като истина от последна инстанция. Когато говоренето е от екрана на гледана телевизия, първичният ефект със сигурност е постигнат: словата, изразяващи възмущението на единоначалника от сполетелите го неправди, стигат до многомилионна аудитория.

Демагогията не е еманация на 100-процентово неистинно говорене; нито пък политикът демагог е смятан за професионален лъжец. От собствен опит при тоталитаризма и в посттоталитарната демокрация българите са се убедили, че политическите демагози обикновено ползват микс от истини, полуистини, безобидни или благородни лъжи. И на още нещо много важно ни учи историята: демагогията вирее там, където народните маси са политически изостанали. Така че, когато първите хора в едно правителство изопачават или подменят фактите, това може да се прави с инструментална цел. Например - да се запази спокойствието в държавата; или да се изобличат подстрекателите на бунта, скрити зад кулисите (ако има такива!).



Заплахите



Този "черен" тон се извисява в обръщенията на премиера винаги, щом усети, че натискът върху него и любимата му политическа команда стане опасен. Тогава на помощ идват конкурентните предимства, формирани в професията, и хобитата, упражнявани в миналото.

- Когато чу една обидна реплика за себе си от Ахмед Доган, Борисов не се поколеба да го покани на "близък бой" (така, както би постъпил с всеки фукльо от улична банда в славните години на своята спортна и охранителна биография).

- В случая с освиркването на стадиона в Разград отговорът беше друг: напускане на арената, показващо обида, но и презрение към свирещите (така постъпват често гордите мъже).

- Но когато близо 40 000 души скандираха "Оставка", сработи друг механизъм на поведенческа рефлексия: позитивната заплаха. И премиерът Борисов я изрече, повтори и потрети: "Ще подам оставка!". Накрая, за да стане ясно колко дълбоко е засегнат, произнесе сакралната фраза: "Не искам да съм премиер на протестиращ народ!"

Защо този вербален акт е "позитивна заплаха"? Защото в него е скрита закана, която не е далеч от реалното действие на един лидер, в чийто характер е заложен огромен импулсивен заряд. Не се знае накъде ще избие в даден момент: към агресия или към резигнация. Но по-вероятното е Борисов, чиито десетилетен възход в политиката вече е циментирал у него представата за изключителност и незаменимост, наистина да си мисли: "Поданиците ще се стреснат, ако наистина ги напусна точно сега, в тази кризисна ситуация". Очакването е, че ще сработи механизмът на страха, на който нашата нация често се поддава в критични ситуации.

Вярно е, че и днес сред българите избуява масова страхова психоза. Но освен страх сред народонаселението се шири още едно социално опасение - че в момента конкурентна и силна алтернатива на властта няма. Пореден нов месия, толкова страстно пожелаван на всеки 5-10 години, не се задава; още е пресен споменът от корупционните безобразия и високомерието при управляващите от тройната коалиция, за да се прехвърлят масовите предпочитания към някоя от съставляващите я партии.

Затова Борисов печели подкрепа, изостряйки ситуацията и езиковото общуване. Във всеки случай оръжието "позитивна заплаха" върши добра работа на честолюбивия премиер, свикнал да не бяга от директни сблъсъци. И защо да бяга? В тях досега неизменно е побеждавал, показвайки се като виртуоз на популисткото публично поведение и ненадминат майстор на медийните импровизации.

Проблем ли е това за българската политика? Строго погледнато от позициите на класическата политология - да! Защото е добре и престижно най-овластеният държавник да говори спокойно, мъдро и правилно - според каноните на конвенционалната политика. И никак не е за хвалба, че нашият премиер е втори след Берлускони по фриволно публично поведение. Само че генератор на проблема са преди всичко българите гласоподаватели и поданици. Така смята един влиятелен немски дипломат, пребивавал достатъчно дълго в България, за да вникне в нашата народопсихология. Неотдавна по "Дойче веле" въпросният политик се аргументира така: щом българите избират и търпят Борисов, значи го заслужават!

Така стигаме до диагнозата: "лингвистичен дисонанс", която най-точно характеризира днешната парадоксална ситуация у нас - колкото повече протестират синдикатите и гражданите, толкова повече укрепва едноличният режим. Проблемът обаче е в обекта - слушателите, а не в субекта - първоизточник и двигател на вербалната комуникация. Дали някой си дава сметка, че явлението възпроизвежда всекидневно културен и икономически упадък!



* Настоящото есе е част от подготвяния социологически портрет на Бойко Борисов, който ще бъде публикуван след Нова година.

Още от същия автор: http://www.kpetkov.eu