---

Димитър Радичков е син на известния ни писател Йордан Радичков. Завършил е режисура във ВИТИЗ, работил е като режисьор по разпределение в провинцията, а след това и в БНТ. След 1990 година сменя доста професии. Преди 12 години основава частно издателство. От май тази година е директор на Университетското издателство.

---

- Наскоро излезе сборник с непубликуван текст на баща ви. На премиерата събрахте негови почитатели, известни професори, интелектуалци. Смятате ли, че паметта за Йордан Радичков все още е жива?

- Този сборник излезе по идея на двама души - Николай Табаков и Георги Каприев. И в него е един много малък текст от 5-6 изречения на баща ми. Той е писан специално за читанка за първи клас, в която участваха Валери Петров, Марко Ганчев, Леда Милева и още други известни писатели, но Министерството на образованието не я одобри.

- Министерството на образованието не одобрява читанка с текстове на такива писатели?

- Ами не отговаряла на програмата и беше отпечатан само някакъв пилотен тираж. Те си имат специални изисквания за читанка. Както и да е. И понеже професор Каприев специално е голям почитател на баща ми, амбицираха се с Николай Табаков и събраха, според мен, един много интересен букет от интелектуалци, да ги наречем. Въпреки че тая дума взе да става мръсна, но в случая много свестни хора написаха по няколко странички на базата на тоя текст. И аз бях на представянето на книгата в културния клуб на университета, Илка Зафирова чете моето текстче за баща ми, някои от участниците в сборника направиха изказвания и се получи много емоционално. Залата беше претъпкана с хора, което беше абсолютно неочаквано и рядко се случва в днешно време. Сред хората, които пишат за него, са проф. Цочо Бояджиев, Греди Асса, Валери Стефанов, Светлозар Игов, Боян Биолчев, Георги Господинов и много други, част от които са доста млади и не са му нито познати, нито приятели. Беше важно, че хората реагират емоционално на желанието на една група да изрази уважение и любов към един писател.

- Мина ли времето на писатели като баща ви, Емилиян Станев, Димитър Талев, Ивайло Петров и други?

- Ами сигурно е минало, защото те не са между живите. Истината е, че специално за баща ми сдружението "Приятелите на Радичков" върши много. Издадохме 7 тома "Избрани съчинения" в "Анубис", сега правим едно академично издание в 12 тома, което върви по-бавно. То е много сложно и у нас не е правено 25 години. Излязоха 3 тома. Два пъти кандидатствах в Министерството на културата по програмата "Помощ за книгата", но не отпуснаха никакви пари. Но в литературата по принцип е много странно. Понеже се движа в университетските среди, мога да кажа, че младите хора много трудно възприемат вече литературата на тези писатели.

- Как си го обяснявате?

- Едното обяснение е смяна на поколенията, а другото е, че много от работите, които тези писатели са написали, са непонятни за тях. Например философията, инвенциите и стилът на баща ми.

- Добре, но какво непонятно има в един Емилиян Станев или Димитър Талев?

- Тях не ги познават. Та Емилиян Станев е от "Смъртта на една птица", разказ от страница и половина, като се мине през "Иван Кондарев" и се стигне до "Антихрист". Те не могат да се ориентират, понеже образователната система е такава, че не им създава необходимостта, като прочетат една книга, да я харесат или не. Тя ги кара да четат там нещо си заради самото четене. А би трябвало да е обратното - да харесат или не един текст и да обяснят защо.

- А не е ли по-вярно, че не познават историята и оттам им е непонятно това, за което пишат големите ни писатели?

- Младите днес учат прекалено много и са затрупани с факти, факти, факти. Примерно в програмата по литература за 10. клас те учат от "Робинзон Крузо" до Балзак. Ами не можеш цялата западноевропейска литература да я изучиш за една година. А иначе има много сериозни и значими съвременни писатели и младите ги четат - достатъчни като примери са един Георги Господинов и Алек Попов.

- В тая връзка, почитаме ли големите си писатели?

- Според мен - не. Това е насложено и в исторически план. Българите по принцип нямаме отношение към историята и към националните си герои. Какво знаем - един Левски и Ботев, а къде са другите? Георги Чапкънов прави паметник на Радой Ралин. Той трябва да е на ларгото. Този паметник го прави вече 10 години и човекът не може да събере пари. Трябват му 10-12 000 лева, за да плати отливката на леярната и не може да ги намери. Ами общината няма ли 12 000 лева, та да ги даде за паметника на Радой?

- И това за един Радой Ралин?

- Да не ги делим на големи и малки. Важно е отношението. Баща ми има направени два паметника. За тях държавата не е дала и една стотинка. Това е станало благодарение на неговите приятели. За паметника в Монтана Огнян Донев даде лични пари, не на фирмата си, лични, за да стане отливката. Чапкънов пък го даде на общината и не поиска хонорар. Емил Попов пък подари паметника в София. Истината е, че го няма уважението към големите ни писатели като държавна политика. Но пък кога ли го е имало? Дори и при соца ги брояха по друг начин. Това не е до политически строй и до идеология, то е някакъв наш си нихилизъм.

- Защо всичко, което правим в България, е свързано с някакви големи, често пъти излишни усилия и дори с разправии?

- Защото винаги в някакъв определен момент се засягат някакви интереси, най-често финансови. И човек не иска да ги загуби и да отстъпи от тях.

- Излиза, че ако нямаш някакъв кръг приятели, нищо не можеш да направиш, дори и за големите ни писатели?

- С всичко е така. Скоро си говорихме с един приятел, той често влиза във "Фейсбук", за разлика от мене, и ми казва: "Ти знаеш ли, че всеки божи ден умират по около 1000 души с принос към света." Ние не можем да се занимаваме само с мъртвите. Трябва да гледаме напред. Всяко нещо малко или много си отживява времето. Иначе човечеството ще загине. Вярно е, че трябва да се гледа миналото и да се работи за него, но не може непрекъснато да се стои там. Иначе ще обраснем като вековна гора. Та ние сме вече 7 милиарда на тая Земя.

- Били сте режисьор, сега издател. Не се ли изкушавате да пишете?

- Не. Режисурата е съвършено различна работа - импровизация върху някакъв литературен текст, и няма нищо общо с писането. Занимавах се 5 години с театрална режисура, после отидох в БНТ, дойде демокрацията и се оттеглих от държавна работа. От десетина-дванадесет години се занимавам с издателска дейност.

- Какво се търси на пазара?

- Не мога да ви кажа какво се търси. Излизат огромно количество заглавия и хората не могат да се ориентират. Определено си има читатели за българската книга, има си други за мемоарна литература, за историческа, за криминалета. Така че книгите се купуват, но, общо взето, в период на криза пазарът се затваря за всичко. При това в България той е малък. Сега практически читателят има достъп до всичко. Освен това хората вече знаят доста езици и могат да четат и в оригинал. Ние, издателите, не си даваме сметка колко българи живеят в чужбина. Ами те всички ползват по един друг език и си четат в оригинал.

- Какво беше ловът за баща ви и какво е за вас?

- За баща ми беше истинска страст и влизане в природата, от която пък черпеше идеи. И аз съм имал щастието да ходя на лов с Емилиян Станев, Ивайло Петров, Дико Фучеджиев, Анастас Стоянов. Там лакърдиите край нямаха, но всичките тези хора отиваха не да убият животно, а да се слеят с природата. И баща ми ме е научил на това, че ставането преди изгрев слънце, за да го видиш на полето, е велико. Да си там, когато грее слънце, когато валят дъжд и сняг, е нещо уникално. Няма по-голяма красота от това. И аз съм много щастлив, че успях да направя много свои приятели ловци и сега си имам цяла ловна дружина. Там са Боян Биолчев, когото направих ловец на 60 и няколко години и се запали страхотно, проф. Валери Стефанов, който стана ловец на 40 и няколко години, и ред други хора, с които и досега си ходим заедно. Греди Асса беше, но той не се запали и не можа да стане ловец. Когато баща ми почина, бяхме на брега на Дунава и му направихме ловна панихида. Събрах всичките му стари патрони, раздадох ги на местните ловци и в негова чест направихме канонада. Това също е ловът като емоция.

- Жив ли е духът на артистичната бохема у днешните творци?

- Това не знам, защото вече съм на години. Лошото е, че няма сега места, където да се събира артистичната бохема. Едно време беше ясно - отиваш в клуба на филмовите дейци и знаеш, че ще видиш там Доньо Донев с всичките аниматори, отиваш в Писателите - виждаш Джагара, Серафим, Климент Цачев и други, журналистите също си имаха компании в своя си клуб. Всеки театър си имаше клуб-кафене. Сега няма къде да се съберат. И тук не става дума за пиене - това си бяха места за общуване, днес ги няма. Как да има и артистична бохема? Иначе духът може и да е жив...