Един важен принцип на икономиката гласи, че всяка човешка дейност се превръща от занаят в индустрия, когато успее да произведе масов (и затова евтин), но непременно качествен, надежден и полезен за стотици хиляди, дори милиони хора продукт. Фармацията стана многомилиардна индустрия, като напусна аптеката, дето магистърът сам забърква всеки лек, отмерва всеки милиграм от своите субстанции по рецепта, известна само на учените. Фармацевтичната индустрия произвежда в огромни заводи, работи с тонове, вместо в милиграми, продукцията е уеднаквена и стандартизирана, всеки медик ясно знае какъв ефект има всяко лекарство. По същия път на универсализиране от векове върви и банкерският занаят. Днешната банка не се крепи на уникални многомилионни сделки, всяка поотделно изчислена и изпипана с цялата вещина на банковото изкуство. Банковата индустрия разчита на масовите продажби и дребните сделки (т.нар. retail). За да стане възможно такова масово предлагане, първата работа е

да направиш инструмент,

т.е. да определиш какъв продукт е нужен на пазара, да го проектираш и да съставиш прости и ясни правила, по които продуктът да се произведе с надеждно на най-ниската цена. Ето неотдавна пуснатият в употреба и у нас инструмент "Джереми" (съкращение от "Съвместни европейски ресурси за малки и средни предприятия") на Европейската комисия и Европейската инвестиционна банка. Това е технология за финансиране на начинаещи и растящи фирми, които нямат достатъчен собствен капитал. Подобни са инструментът "Джесика" ("Съвместна европейска подкрепа за устойчиви инвестиции в градски райони" - за фирми, които създават нови работни места в градовете" и инструментът "Джаспърс" "Съвместна помощ в подкрепа на проекти на европейските региони") в помощ на местните власти. Инструменти има, но кой ще работи с инструментите е въпрос, който все по-остро ще стои пред нас. И все по-трудно ще намира отговор у нас. Само не се подвеждайте по бодряшките приказки, че в България "има хора за всичко", защото безработицата е близо до рекорда и стотици хиляди търсят работа. Търсят, но не стават. Не стават, затова търсят. Социалните антрополози не отговорят на важните въпроси в тяхната сфера на познанието: как стана така, че

българинът е трагично негоден

за работник и какво да сторим, за да променим това. Тази теза никак няма да хареса никому. Повтаряме като папагали митовете за "пословичното трудолюбие" на нашенеца и се залъгваме с примери със "златните момчета и момичета", класирани сред първите в света. Има легенди, "българската мечта": еди-кой си отишъл не знам къде си, там успял, та забогатял. Да, примери има. Но броят им е статистически незначим. Като се сблъскаме с реалността във вид на PISA и изследвания за липса на кадри, ниска производителност и още по-ниска ефективност на труда, псуваме образованието и категорично отказваме да разберем, че

проблемът не е в знанията,

а в онова, за което на български дори нямаме дума да го назовем, а на запад му викат "интегритет". Не е работа за икономистите да размишляват как обществото да се грижи за интегритета на личността - поне за преобладаващия брой на своите членове. Интегритетът включва такива трудно уловими неща като да имаш ясна представа за мястото си в обществото и да си щастлив от него, да виждаш смисъл и ценност в това което си, да не гониш миража на небъдно забогатяване, да не се стремиш към непосилен стандарт на потребление. Когато потреблението е единствен измерител за "успех" и висша ценност, обществото отглежда от една страна милиони озлобени и обезверени люде, заети от сутрин до здрач да хленчат как това нямат, онова нямат, а от друга страна - хиляди озверени индивиди, готови дори и момиченце да удушат, за да изнудят някого за пари. Ако още никого не са удушили, то е от страх, а не защото не са готови да изнудват, падне ли им сгода. Ние имаме нужда от

система за масова социализация,

която да ангажира гражданина, да му даде среда с човешки достижими ценности, уютна ниша със собствено място, кръг от приятели, сигурност и ред за изява, начин да стане важен и ценен, ако полага усилия да следва модела на средата. Най-близкият пример са футболните фенклубове, клубовете на рокерите. Друг е въпросът дали тяхната ценностна схема е съзвучна с обективните цели на обществото, икономически в крайна сметка. Индустриалното общество има нужда от надеждни "човешки инструменти" - личности с интегритет, т.е. способни да намерят мястото си в конвейра на масовото производство, да са не само конкурентни (ефективни и евтини), но и щастливи, и доволни от него. Такива системи за социализация се знаят от историята. Има стационарни (патриархалното семейство, църковната община) и аварийни модели (кръстоносни походи, бригадирско движение). Ако това ми беше работа, щях да заложа на

гражданската гвардия

като най-бърза за изграждане и с известни традиции у нас. Човекът има нужда да е "от добрите" и да е признат. Не е ли лесно държавата да създаде истински масови граждански формирования с "военизирана" структура и организационен живот (форма, строй, сбирки, паради, наряди), чиято цел е да пази реда, например да дебне срещу крадци, вандали и насилници, да помага на нуждаещите се, дори да чисти сняг. Това, което сплотява хората, е общата дейност с ясна цел.