Приятел от Бургас се отби със странна поръчка: да надпиша томчето със стара проза, което излезе неотдавна. Това са издавани през годините есета, ранни мемоари, частни случаи. Всъщност, задачата му беше да го намери, да го купи и да вземе автографа. Справи се отлично, видяхме се в едно пусто поради снеговете кафе и разказът му странно ме развълнува. Пренесе ме в едно далечно време, но тъй мощно и заповедно ме пренесе, че вече близо седмица се завръщам от там, без дори да зная искам ли наистина да се върна.

След университета постъпих в телевизията, правех младежки и военни предавания, като новопостъпил по право получавах най-далечните командировки, бях подхванал професията от най-грубата й страна. След време разбрах колко добър е бил онзи жребий, а и още тогава вече бе почнал да ми харесва. Пътуването, с което е свързан този автограф, се изпълни почти в края на декември, в една зима, която бе за страната бяла и снежна, а край морето - кална. Толкова кална, че последните километри от Приморско до Маслен нос изминахме пеш, следвайки каруцата на военното поделение, с която караха хляба и продоволствието на поста. Помня, че напредвахме унило през пълна с гарвани гора, един дълъг и противен, залепващ по нозете черен път между дъбовете до малката казармица на поста и високата щърковидна наблюдателница върху високия, надигнат над водата, мокър като гръб на подводница каменен нос.

Не пазя бележници от онова време, но този зимен епизод съм запазил в есето "Далеко от палмите" и от там сега бегло го възстановявам. Споменът се връща, макар и не така подробен, както вече е бил разказан. Връща се заспалият бряг, морето - също заспало, гладко и безшумно, обвито в мъгла. Спомням си цвета на тишината - сив и гъст. Спомням си близкия, реален плач на тюлените в заливаните от вълните пещери - жаловит и някак въпросителен. Както и делфините - те се появяваха на двойки и на тройки от мъглата, скоковете им повличаха цели повесма от нея и лъскавите им тела, като се забиваха отново във водата, сякаш зашиваха ниското небе към морето. Беше странно, че стрелките на часовниците се въртяха в този замрял отвсякъде свят. Въртеше се и тихата пеперуда на локатора, загребваше от обвилия ни облак и изсипваше на екрана фосфоресциращите чертички на корабите, засечени в невидимите далечини на морския простор. И докато чакахме да се раздигне мътилката, за да може все пак операторът нещо да заснеме, ние свикнахме да се тъпчем в тясната стаичка на радара, да се взираме в тези чертички и да си говорим за плавания и за пристанища, за проливи и за морски течения, за тропици и за палми.

Точно тези разговори съживяваха свития непознат мъж, когото неизменно заварвахме там и той започваше да разказва за прочути кораби и морски битки, за лайнери и самолетоносачи, за чудовищни морски катастрофи, за загадките на дълбините и за тайнствените статуи по тихоокеанските острови. Ето как съм го написал някога: "Матросите слушаха със снизходителен интерес, оказа се, че това му било "мания" - по всички постове го знаели: или стои на наблюдателницата, или си кьорави очите на локатора, виси по пристанищата и изрязва от вестниците всичко за мореплаването. Мъжът сипеше имена на адмирали от отдавна изчезнали армади, припомняше куриози и легенди, координатите на потънали съкровища, полетите на прославени само сред познавачите хидроплани и на изчезнали в океана дирижабли. После наистина оставаше да прави компания на дежурния пред екрана, а на сутринта го сварвахме да допива чая си, притихнал, без вечерното оживление в лицето. Обличаше сива престилка и се скриваше зад едноетажната стара казармица. Този човек не бе напускал сушата и работеше като флотски ветеринарен фелдшер - обикаляше крайбрежието и се грижеше за катърите и кучетата по постовете."

Точно този необикновен човек, мечтател, жадуващ странствания и морски приключения и прикован към брега и към отмъстителната проза на дома и професията, бе първопричината за странната поръчка от Бургас, която ме и върна толкова години назад. Всъщност, героят бе покойник отдавна, бе починал преди онзи текст да бе написан и публикуван, а молбата за автографа бе от неговия внук, вече действителен мореплавател, зрял морски капитан и мой, както се оказа, добронамерен читател. В семейството разпознали покойния сержант още в първото издание на "Ранни мемоари" и оттам нататък хвърляли по едно око към по-късните ми книги: дали няма пак да се мерне неговият образ, дали няма да оживеят неговите странности и сънища, нещо от копненията и неспокойния му дух, от всичко, така изстрадано и избленувано от него. Това не се случило повече, но точно онзи абзац разкрил много по-късно на внука неспокойния и почти непознат в дома образ на дядото, разбудил фантазията му, самата му генетика някак усилил и разбунтувал. Тръгнал, както се казва, по стъпките му - макар по онези земи и океани дядото никога да не бил "стъпвал".И така - половин живот вече...

Стана ми страшно. Половин страничка от стара книга бе фокусирала нагласите на едно момче и го бе натирила към световния океан, където, както ми довери приятелят ми, отдавна не е щастлив. Има болна жена и плава почти насила - за да може да плаща лечението. Прекосява ширини и слиза в пристанища, за които дядото бе изрязвал снимки и преписвал подробности. И стиска зъби - да се върне под покрива, от който вече не мечтата, а мрачният дълг отново ще го запрати в океана.

В книгата, която сега си бе поръчал някъде от черна Африка, дори го нямаше онова елегично есе "Далеко от палмите". Ако е искал морякът да го намери вътре, излъган ще бъде. Остана ми да си мисля колко напразна е била неговата жертва: да опита да сбъдне една чужда мечта, един чужд копнеж да изпълни с действителност. Тъй безсмислено и напразно е да очакваме децата ни да наследят мечтите ни и да им се посветят. Човек има право на свободата си, дори когато сам се отказва от нея...

И си мисля сега, докато се "завръщам" от онази крайморска зима: струва си да се преборим за всеки свой копнеж, докато това е още в нашите ръце. Да не оставяме самотни, безстопанствени, сиротни най-съкровените си копнения и сънища. И най-вече - да не ги възлагаме на идващите след нас. Да ги изпълним в собствения си живот - за да не ги обричаме, нито да ги прокобяваме с нашите жажди и фантазии, да им оставим избора, или дори случайността, които и на тях им се дават само веднъж.

А може да се каже и по-просто: да мечтаем честно и да не се предаваме...