:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 429,332,758
Активни 105
Страници 2,752
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Теория и практика на копнежа

Калин Донков
Приятел от Бургас се отби със странна поръчка: да надпиша томчето със стара проза, което излезе неотдавна. Това са издавани през годините есета, ранни мемоари, частни случаи. Всъщност, задачата му беше да го намери, да го купи и да вземе автографа. Справи се отлично, видяхме се в едно пусто поради снеговете кафе и разказът му странно ме развълнува. Пренесе ме в едно далечно време, но тъй мощно и заповедно ме пренесе, че вече близо седмица се завръщам от там, без дори да зная искам ли наистина да се върна.

След университета постъпих в телевизията, правех младежки и военни предавания, като новопостъпил по право получавах най-далечните командировки, бях подхванал професията от най-грубата й страна. След време разбрах колко добър е бил онзи жребий, а и още тогава вече бе почнал да ми харесва. Пътуването, с което е свързан този автограф, се изпълни почти в края на декември, в една зима, която бе за страната бяла и снежна, а край морето - кална. Толкова кална, че последните километри от Приморско до Маслен нос изминахме пеш, следвайки каруцата на военното поделение, с която караха хляба и продоволствието на поста. Помня, че напредвахме унило през пълна с гарвани гора, един дълъг и противен, залепващ по нозете черен път между дъбовете до малката казармица на поста и високата щърковидна наблюдателница върху високия, надигнат над водата, мокър като гръб на подводница каменен нос.

Не пазя бележници от онова време, но този зимен епизод съм запазил в есето "Далеко от палмите" и от там сега бегло го възстановявам. Споменът се връща, макар и не така подробен, както вече е бил разказан. Връща се заспалият бряг, морето - също заспало, гладко и безшумно, обвито в мъгла. Спомням си цвета на тишината - сив и гъст. Спомням си близкия, реален плач на тюлените в заливаните от вълните пещери - жаловит и някак въпросителен. Както и делфините - те се появяваха на двойки и на тройки от мъглата, скоковете им повличаха цели повесма от нея и лъскавите им тела, като се забиваха отново във водата, сякаш зашиваха ниското небе към морето. Беше странно, че стрелките на часовниците се въртяха в този замрял отвсякъде свят. Въртеше се и тихата пеперуда на локатора, загребваше от обвилия ни облак и изсипваше на екрана фосфоресциращите чертички на корабите, засечени в невидимите далечини на морския простор. И докато чакахме да се раздигне мътилката, за да може все пак операторът нещо да заснеме, ние свикнахме да се тъпчем в тясната стаичка на радара, да се взираме в тези чертички и да си говорим за плавания и за пристанища, за проливи и за морски течения, за тропици и за палми.

Точно тези разговори съживяваха свития непознат мъж, когото неизменно заварвахме там и той започваше да разказва за прочути кораби и морски битки, за лайнери и самолетоносачи, за чудовищни морски катастрофи, за загадките на дълбините и за тайнствените статуи по тихоокеанските острови. Ето как съм го написал някога: "Матросите слушаха със снизходителен интерес, оказа се, че това му било "мания" - по всички постове го знаели: или стои на наблюдателницата, или си кьорави очите на локатора, виси по пристанищата и изрязва от вестниците всичко за мореплаването. Мъжът сипеше имена на адмирали от отдавна изчезнали армади, припомняше куриози и легенди, координатите на потънали съкровища, полетите на прославени само сред познавачите хидроплани и на изчезнали в океана дирижабли. После наистина оставаше да прави компания на дежурния пред екрана, а на сутринта го сварвахме да допива чая си, притихнал, без вечерното оживление в лицето. Обличаше сива престилка и се скриваше зад едноетажната стара казармица. Този човек не бе напускал сушата и работеше като флотски ветеринарен фелдшер - обикаляше крайбрежието и се грижеше за катърите и кучетата по постовете."

Точно този необикновен човек, мечтател, жадуващ странствания и морски приключения и прикован към брега и към отмъстителната проза на дома и професията, бе първопричината за странната поръчка от Бургас, която ме и върна толкова години назад. Всъщност, героят бе покойник отдавна, бе починал преди онзи текст да бе написан и публикуван, а молбата за автографа бе от неговия внук, вече действителен мореплавател, зрял морски капитан и мой, както се оказа, добронамерен читател. В семейството разпознали покойния сержант още в първото издание на "Ранни мемоари" и оттам нататък хвърляли по едно око към по-късните ми книги: дали няма пак да се мерне неговият образ, дали няма да оживеят неговите странности и сънища, нещо от копненията и неспокойния му дух, от всичко, така изстрадано и избленувано от него. Това не се случило повече, но точно онзи абзац разкрил много по-късно на внука неспокойния и почти непознат в дома образ на дядото, разбудил фантазията му, самата му генетика някак усилил и разбунтувал. Тръгнал, както се казва, по стъпките му - макар по онези земи и океани дядото никога да не бил "стъпвал".И така - половин живот вече...

Стана ми страшно. Половин страничка от стара книга бе фокусирала нагласите на едно момче и го бе натирила към световния океан, където, както ми довери приятелят ми, отдавна не е щастлив. Има болна жена и плава почти насила - за да може да плаща лечението. Прекосява ширини и слиза в пристанища, за които дядото бе изрязвал снимки и преписвал подробности. И стиска зъби - да се върне под покрива, от който вече не мечтата, а мрачният дълг отново ще го запрати в океана.

В книгата, която сега си бе поръчал някъде от черна Африка, дори го нямаше онова елегично есе "Далеко от палмите". Ако е искал морякът да го намери вътре, излъган ще бъде. Остана ми да си мисля колко напразна е била неговата жертва: да опита да сбъдне една чужда мечта, един чужд копнеж да изпълни с действителност. Тъй безсмислено и напразно е да очакваме децата ни да наследят мечтите ни и да им се посветят. Човек има право на свободата си, дори когато сам се отказва от нея...

И си мисля сега, докато се "завръщам" от онази крайморска зима: струва си да се преборим за всеки свой копнеж, докато това е още в нашите ръце. Да не оставяме самотни, безстопанствени, сиротни най-съкровените си копнения и сънища. И най-вече - да не ги възлагаме на идващите след нас. Да ги изпълним в собствения си живот - за да не ги обричаме, нито да ги прокобяваме с нашите жажди и фантазии, да им оставим избора, или дори случайността, които и на тях им се дават само веднъж.

А може да се каже и по-просто: да мечтаем честно и да не се предаваме...

 Салвадор Дали
24
7090
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
24
 Видими 
16 Февруари 2012 20:06
Браво Калине,
и мен ме върна в спомените от ония времена. Благодаря ти
16 Февруари 2012 20:21
Брех, Калине, просълзих се.
16 Февруари 2012 22:57
Честно мечтаем , но напусто - сега стягаме Сезона . За есето , и толкоз ...
16 Февруари 2012 23:12
За жалост май не остава време за мечти вече. Животът с грубите лапи челични ...
17 Февруари 2012 04:06
Прекрасен текст!
17 Февруари 2012 07:08
След университета постъпих в телевизията
17 Февруари 2012 07:30
Свалям Ви шапка, г-м Донков!
17 Февруари 2012 07:39
Великолепно!
17 Февруари 2012 09:59
Великолепен текст, господин Донков!
Има ли още хора, които пишат така? Със сладкото българско слово и със сърдечна естествена човечност.
17 Февруари 2012 11:00
Много, много ми хареса прочетеното! Браво!
17 Февруари 2012 11:36
Помислих си, че фарингита ми се е обадил...а то било от Г-н Донков!!! Евала, Г-н Донков!!! Да сте жив и здрав много години, за да не изчезва (или поне да има кой да ни напомня за нея) човещината.
17 Февруари 2012 12:18
.
17 Февруари 2012 15:09
Хубава статия, авторе ! И тъжна - трудно могат да се реализират мечтите в тези тежки за повечето хора времена ...
17 Февруари 2012 15:28
Калин Донков
Старият моряк Васко Москосо де Арагаум... почти.
17 Февруари 2012 15:28
Много ме трогна. Великолепна статия. Явно все още има писатели, които използват хубавите български думи, и то подредени така вълнуващо.
Благодаря на г-н Донков за прекрасното четиво.
17 Февруари 2012 15:35
ВЪВ ВЪЗТОРГ СЪМ!ОТДАВНА, НАИСТИНА НЕ СЪМ ЧЕЛ ТОЛКОВА СИЛЕН И ДЪЛБОК ТЕКСТ.бИЛ СЪМ КОЛЕГА НА ПРЕКРАСНИЯ СИН НА Г-Н ДОНКОВ.ЯВНО Е ЧОВЕК, СЪЗДАДЕН ДА СЪЗДАВА НЕПРЕХОДНИ СТОЙ НОСТИ.БЛАГОДАРЯ ЗА УДОВОЛСТВИЕТО.
17 Февруари 2012 16:52
Струва си да се преборим за всеки свой копнеж, докато това е още в нашите ръце. Да не оставяме самотни, безстопанствени, сиротни най-съкровените си копнения и сънища. И най-вече - да не ги възлагаме на идващите след нас. Да ги изпълним в собствения си живот - за да не ги обричаме, нито да ги прокобяваме с нашите жажди и фантазии, да им оставим избора, или дори случайността, които и на тях им се дават само веднъж.
А може да се каже и по-просто: да мечтаем честно и да не се предаваме...

Всичко е казано. Благодаря!
17 Февруари 2012 16:58
Като няма "приятели" на Жоржи Амаду...
Бороться и искать, найти и не сдаваться



С английского: То strive, to seek, to find, and not to yield.

Первоисточник — поэма «Улисс» английского поэта Мьфреда Теннисона (1809-1892).

Эти строки были вырезаны на надгробном кресте, который был поставлен (январь 1913) в Антарктиде на вершине «Обсервер Хилл» в память английского полярного путешественника Роберта Скотта (1868— 1912). Стремясь достичь Южного полюса первым, он тем не менее пришел к нему вторым, спустя три дня после того, как там побывал норвежский первопроходец Руальд Амудсен. Роберт Скотт умер на обратном пути.

В русском языке эти слова стали популярны после выхода в свет романа «Два капитана» Вениамина Каверина (1902—1989). Главный герой романа Саня Григорьев, мечтающий о полярных походах, делает эти слова девизом всей своей жизни (т. 1, гл. 14).

Цитируется как фраза-символ верности своей цели и своим принципам.
17 Февруари 2012 17:49
Велколепие от изложени спомени и изконни човешки ценности! Браво, г-н Донков!!!
17 Февруари 2012 20:03
Хубаво написано, но без финала. Нямаше нужда; всеки по своему щеше да си каже нещо подобно...
17 Февруари 2012 22:01
Де за беше толкова просто.... Животът е почти неуловим...
Натисни тук
19 Февруари 2012 20:03
Г-н Донков, надявам се нямате против, че си запазвам на компютъра всички ваши прекрасни неща! Ако ги издадете, нека тук във форума, веднага узнаем, за да си вземем книгата!
21 Февруари 2012 13:23
Като всяко истинско нещо - хубаво е!
Само че наистина мечтите ни ги изтри животът - не този, който сме искали и сме градили, а наложеният ни от кой ли не! И в безсилието си да променим нещо все пак мечтаем. Като спасение за душата, защото всичко останало е отдавна загубено!
23 Февруари 2012 12:26
Много дълбоко и прочувствено,с галеща слуха фраза.За съжаление мечтателите останаха само в романите.Както е казал поетът:" Живота без милост ни вързва
крилата със яки въжета..."
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД