Касовият филм "Мисия Лондон" няма как да остане без продължение. Не толкова заради добрата си финансова перспектива, колкото заради сюжетите, които напират от българските мисии зад граница за художествено претворяване. Докато Външно подменя посланиците, за да оправи образа на България в чужбина, възниква въпросът: а не е ли по-изгодно да подмени посолствата? Вместо посолства да си намери спонсори, които имат интерес да вършат държавната работа, за да върви и тяхната.

Случката със спонсорите на българския прием за Трети март във Вашингтон не бива да се драматизира, както призова посланик Елена Поптодорова, защото "е знак за интерес към България". Казано е много точно. И "Шеврон", и нейната посестрима "Транс Атлантик петролиум" имат силен интерес да сондират в България за шистов газ, който не отслабва въпреки забраната, наложена от Народното събрание. За целта са склонни да прелеят по 4000-5000 долара от своя бюджет за представителни нужди в изтънелия представителен бюджет на българското МВнР. Тъй като става дума за официално представяне на България пред американците, очевидно това не е по силите нито на посланика, нито на посолството, а на американски фирми със съответните интереси. За целта посолството си намира спонсори, които да му вършат работата. Така е инструктирано по класическото правило "Пари няма, действайте!"

За да не се създава специална нагласа към българското посолство във Вашингтон, Външно ни успокои, че това е отдавнашна и обща практика във всички мисии. Нещо повече, така постъпвали и чужди посолства у нас. В тази криза въпрос на държавническо мислене било да се пестят парите на данъкоплатците. Само че държавническото мислене изисква и



да се държи сметка коя държава стои зад спонсорите



"Шеврон" няма как да изразява интересите на българската държава и не е длъжна. И когато плаща българския прием във Вашингтон, изразява не българските, а американските интереси, които не е задължително винаги да съвпадат независимо от съюзническите ни отношения. Така на 3 март пред американците ще бъде представена не българската, а американската държава. Българският посланик в конкретния случай ще бъде фигурант на чужда издръжка.

Ако български компании бяха сложили фирмените си знаци върху поканата за българския прием във Вашингтон, вероятно посланик Поптодорова нямаше да бъде безпокоена от медиите с неудобни въпроси. Тя е търсила такова спонсорство неведнъж, но не го е получила. Очевидно българският бизнес или няма интерес, или няма възможности да стъпи на американска земя. Като се замислим кои фирми разполагат с финансова мощ да гледат на запад, по-далеч от Калотина, ще попаднем или на офшорки, или на такива, чиито собственици фигурират с имената си в осветените от "Уикилийкс" поверителни телеграми на американското посолство в София за българската организирана престъпност. Щом те са лицето на българския бизнес, едва ли уважавани американски политици биха отишли на прием, спонсориран от тях. Да си припомним само един факт: на 22 октомври 1999 г. тогавашната първа дама на САЩ Хилари Клинтън организира парти за набиране на средства за кандидатурата си за сенатор. Сред присъствалите бе и Дарина Павлова, вдовица на убития през 2003 г. Илия Павлов, която дари чек за 1000 долара. Десет дни по-късно щабът на Хилари Клинтън върна чека, защото имаше подозрение, че парите са от бизнес, който може би е свързан с организираната престъпност в България. "Чекът бе върнат, тъй като възникнаха въпроси относно произхода на дарението", съобщи говорителят на предизборния щаб на г-жа Клинтън Хауърд Улфсън.



Жалката картина,



която представлява от години българската държава, няма как да не личи по нейните посолства зад граница. През 2009 г. дисциплинарната комисия във Външно се занима с един наш посланик-новатор, намерил оригинално решение на проблема с представителните разходи. Той бе въвел куверт (входна такса) от 200 долара за даваните от него официални вечери в посолството. Случаят нямаше да се разчуе, ако не бе разгласен като куриоз от местния печат в чуждата държава, който бе забелязал, че тарифата е най-висока за гостите, желаещи да седят на масата непосредствено до посланика. Напоследък обаче няма риск от такива абсурди, защото в повечето посолства поради съображения за икономии бяха съкратени готвачите и другия обслужващ персонал и дори няма кой нито да лови диви патици в парковете, нито да ги готви ("Мисия Лондон"). За целта се наемат зали извън посолствата и се поръчва кетъринг.

Така постъпват и българските дипломатически представителства в Анкара и Истанбул. Срам - не срам, и те са принудени да протягат ръка към турски спонсори, за да заплащат масрафа си по празнуването на Трети март. На турците няма как да им е до празник точно на тази дата, но като гледат с какви мизерници си имат работа, направо им дожалява. Може би си казват: Все пак се отървахме от тия...

Българските посланици са поставени в деликатно положение. Външно ги е инструктирало, че приеми за Трети март могат да правят само в рамките на отпуснатия им годишен бюджет за представителни нужди, който за мисията във Вашингтон би стигнал за половин прием. Иначе да не правят. Само че всеки екселенц, който не кани гости на своя национален празник, би трябвало да не ходи и на чуждите, защото все пак има дипломатически протокол, който изисква взаимност в обноските. Фактически нашите дипломати са призовани не само да икономисват парите, но и да сведат до минимум контактите си. А защо просто не си ги приберем заедно с целия посолски състав, че да ни излезе външната политика съвсем евтино? Най-изгодно е да правим дипломация за чужда сметка, като общуваме с другите държави чрез техните мисии в България. Така на Трети март ще минаваме с един прием в София за всички.