Не е на добре, когато час по час се налага да бъдат поправяни за какво ли не "слугите на народа". Не са много възможностите - или те ни служат небрежно, или имат потайни вредоносни мисли, или ние сме твърде жестоки в изискванията си към тях. Преди две седмици по изключение се наложи да бъде изразено мнение тук за поставянето на плоча на измислен гроб на Васил Левски. Днес изключението се превръща в правило, не ще да сме прекалено взискателни, даже напротив. Небрежно ни служат май, а в добавка - и твърде сребролюбиво.

Безпрецедентно бе тая година официалното слово за националния ни празник. Професионално написано, а какво друго да е впрочем, от него нечия ръка бе изтрила цели изречения, в които очевидно е ставало ясно като каква ще да е била тая "Освободителна война". Кой с кого се е бил, кой кого е освободил и от кого. Тия части очевидно са били изтрити, при това толкова припряно, че още личат местата на премахнатите думи.

Ще кажете "голяма работа, едно официално слово" и ще сте безусловно прави, минало-заминало. Имената на посланическата прислуга, разкарвана на авиостоп насам-натам с чужди военни самолети, ще бъдат бързо забравени, така както вече никой не си спомня за предишната или за по-предишната прислуга на същите тия посланици. Това е тъжната участ на слугите, те нямат имена.

Но е сигурно, че българският народ ще помни саможертвените 15 000 убити и ранени български опълченци, 27 604 убити и изчезнали без вест и 56 652 ранени воини от руската императорска войска (Б. Урланис, 1960), 17 618 убити и ранени румънски, сръбски и черногорски воини в Руско-турската освободителна война и ще почита паметта им, така както я е почитал през изминалите 134 години. И всеки Трети март ще окичва с цветя техните над 400 паметника, пръснати по цялата българска земя. Може и да имаме трески за дялане, но още преди да проходим, всеки от нас се е научил да бъде признателен за добрина, която му е сторена. С изключение на авиостопаджиите.



* * *



В Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г., която Русия води главно "за нашето [българското] освобождение и съживление" (виж "Извори"), намират смъртта си десетки хиляди руснаци, както и представители на почти всички етноси в Руската империя през втората половина на ХIХ в. Известни са общите данни за загиналите и ранените воини.

Броят на убитите в преки военни действия по данни в нарочния Военномедицински отчет за времето на войната е 15 567. Към тях обичайно се добавят починалите по-късно, но в резултат на раняване в бой 6824 бойци. Добавят се и безследно изчезналите 3500 войници и офицери, а също и още 1713 загинали по разни причини извън бойното поле (Б. Урланис, 1960). Или общо загиналите и безследно изчезналите в резултат на бойните действия са точно 27 604. Наистина това са обобщени данни и за Дунавския, и за Кавказкия фронт, както и за загиналите в морските сражения по време на войната, но най-значителен, без съмнение, е броят на човешките загуби южно от Дунав, военните съединения в Кавказ са значително по-малочислени.

Ще е справедливо обаче, ако споменем и още 81 363 войници, офицери и обозен персонал, които умират от различни заболявания. Вярно, те не загиват геройски в боевете за освобождението на България, но огромната част от тях вероятно биха останали живи, ако не участваха във войната. В писмата си от Дунавския фронт граф Н. Игнатиев категорично ни уверява, че цели пълчища мухи го притесняват денонощно. При обсадата на Плевен към мухите се прибавят и огромни комари. Мухите "заедно с чая в устата влизат, а да се пише е толкова трудно, когато 40 мухи са накацали по главата ти, като прелитат от място на място и облизват потта, с която ние от сутрин до вечер сме покрити". Когато към всичко това се прибави и острият недостиг на хартия за писма, картината на графските несгоди от войната вече е почти пълна.

Наглед комичните аристократични проблеми са напълно сериозни. Несвикнали на балканските горещини, войниците и офицерите в руската императорска войска с нетърпение чакали да започнат "хубавите сутрешни замръзвания", по спомените на В. Дубецки, които, без съмнение, напомняли повече за климата по родните им места. Изключителното, според граф Игнатиев, обилие от мухи и комари и болестотворните организми, които те разнасяли, са несъмнено сред главните причини за многочислените загуби на руската войска на Дунавския фронт от различни заболявания, подробно описани във Военномедицинския отчет.

Снабдяването на руската войска с храна, боеприпаси и фураж за конете предизвиква страховитото недоволство на воюващите. Недостигащото продоволствие е трябвало освен това да се дели и с гладуващото българско население. Макар, пак според любимия ни граф, земите по течението на Янтра да можели "да изхранят две Българии", поради военните действия, които започват в края на пролетта и в началото на лятото, житото остава непожънато, а тревата - неокосена. До края на войната се разчита само на царевицата в Мизия и на ориза в поречието на Марица. Поради затегнатите обсади, поради трудното придвижване на конвоите с храна и поради необходимостта храната и фуража да се карат от десетки километри понякога, войниците често страдат от недохранване. Безводието на част от старопланинските им позиции допълнително увеличава несгодите.

Едно друго сравнение се набива на очи. За пълни 10 месеца военни действия по време на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. в преки бойни действия загиват повече руски войници и офицери, отколкото за 63 години непрекъснати войни за овладяване на Кавказ. Там загиват или изчезват безследно 24 946 руски войници и офицери, по 361 средногодишно. Особено злощастна се оказва 1845 г., когато Кабардинският полк губи цели 1391 свои войници и офицери.

И още нещо. Русия овладява Средна Азия с незначителни военни съединения от по няколко хиляди души само. Убитите и ранените при превземането на Ташкент са едва 125, при Ходжент - 140. Общите данни за убитите и ранените при завладяването на Средна Азия от 1815 г. насетне не надвишават 2000 и са напълно несравними със загубите в десетмесечната Руско-турска война от 1877-1878 г.

Огромният брой убити, ранени и изчезнали без вест, както и починалите от болести руски войници и офицери превръщат Руско-турската война от 1877-1878 г. в една от най-кръвопролитните войни за Русия през целия ХIХ в. Нещо повече, тази война е най-кръвопролитната от всички войни, при които Русия не защитава себе си и не присъединява заетите територии. Та премълчаването на решаващия руски принос за освобождението на България не е просто проява на лош вкус, то е крайно несправедливо и неблагодарно.



Извори



"Излишно би било да се възпроизведе до ден днешен, предполагам, целия паметен ентусиазъм, породен в [руското] общество с обявяването на [Руско-турската освободителна] война [през 1877 г.] . . . С големи [парични] дарения от частни лица . . . откликна Русия на обявяването на войната. Настана ентусиазъм, какъвто Русия отдавна не бе виждала, и [при това] ентусиазъм породен не от ненавист към врага и разпален с религиозна вяра за по-силен ефект . . ., а ентусиазъм, извиращ от съзнателното отношение към целите и мотивите на войната, и сгрети от любов и преданост към императора, който възвести тая война. Аз наблюдавах това чувство . . . в разноплеменна, космополитна, както е прието да се смята, Одеса, и никой не се отнасяше тук към това всеобщо увлечение по друг начин, освен с най-искрено и задушевно съчувствие."

Из спомените на В. О. Дубецки, Исторически вестник, 1888 г., кн. 12



"Високославната Русия, нашата любезна сестра, като гледаше страданията на народа ни низложений под грубото своеволие на деспотическото турско владичество, жарко желаеше за освобождението на този народ. Обаче в последно време . . . когато кръвта на народа ни немилно се проливаше . . . тогава съчувствителната Русия се распали с безмерна пламенна съжалителност към своите единоплеменни братя, тогава тя бърже, бърже им [се] притече на помощ. От Дунава до Пирин и до бреговете на Мала Азия хиляди, хиляди наши братя славят името на Велика Русия. Цела България и Тракия видеха свободен живот, видеха лъскави дни. Като слушахме за това щастие на мизийските и тракийските наши братя, хълцахме от надежда и ожидания да видиме и ние блаженния и радостния оня час, часа на освобождението ни от агарянското тиранство. Но надеждите и ожиданията ни още остаят неизпълнени . . . За нас още няма бял ден, ние още лежиме в робски пелени, в робски тъмници . . . За това прочее молим Ваше височество, да приемете скромната и смирената ни молба, за да съдействате щото да се изпратят няколко руски войници и в нашето място за наше освобождение и за наше съживление."

Из Прошение на населението от Разложко до великия княз Николай Николаевич, 2 март 1878 г.