РЕЗЮМЕ

В това писмо има за яйцата, за щастливите прасета и кокошки, за нещастния петел, за някои банкери и икономисти. Който не може да върви и да дъвче дъвка едновременно, да не чете това писмо. Край на резюмето.



През 2006 г. Нуриел Рубини каза на МВФ какво ще стане с ипотеките в САЩ. В NYTimes Пол Кругман предупреждаваше за машинациите "inviting disaster".

Прави излязоха двоицата. Настана криза. Алчността е по-силна от разума. Марксистите-ленинци казали, че за печалба капиталистът ще ти продаде и въжето, с което да го обесят. Защо не казали, че капиталистът предпочита друг да бъде обесен?

Във Висшия икономически "Карл Маркс" (сега УНСС) аз се фуках, че съм чел и четвъртия том на "Капиталът", инкриминиран, щото не го редактирал Енгелс, а Кауцки. Даже дебелата книга на Кейнс бях прочел, само дето не разбрах сложните работи.

И прости работи не разбирах. Например "отрицателен ръст". Що не кажат спад? Що вестниците пишеха "Корекция на цените" вместо "Поскъпване".

В "науката", наречена "Икономика на социализма", се подвизаваше... уф, че съм склероза... абе, онзи, дето беше български премиер.

Ние казвахме тогава: политикономистите на капитализма много знаят, но малко могат, а "политикономистите на социализма" нищо не знаят и нищо не могат. Този лаф го откраднахме от студентите-медици, които казваха: "Хирурзите малко знаят, но много могат, интернистите много знаят, но малко могат, психиатрите нищо не знаят и нищо не могат".

Не разбирах и показателя БВП на глава от населението. Аз имам 20 лева, ти имаш 2 лева, имаме средно по 11 лева, така ли? Хайде де.

В махалата, като събирахме левчета и стотинки да си купим футболна топка, казвахме: "пада се по толкова и толкова на калпак", макар че не носехме калпаци. "На калпак" не е обидно, "на глава" ме обижда.

По стопанска история учехме "Толкова и толкова глави едър добитък от породата сиво искърско говедо; толкова овце от породата карнобатска овца, толкова свине от породата кулско-мангалска.

"Кулска", понеже от Кула, Видинско. "Мангалска" не разбрах защо. Те бяха черни прасета, полудиви, нерезите като глигани. Не щат в свинарник, зиме, лете щъкат на воля из гората, с дългите си глиганести зурли ровят за жълъди, корени, каквото намерят. Не трупат сланина, понеже все са в движение. Щастливи прасета. И вкусни. На стада ги докарваха от Кула. Чак в Катуница, където бяхме евакуирани през бомбардировките. Избираш си прасе на око, плащаш, дават ти го заклано; катунският колач Дони не можеше да заколи кулско прасе.

Кокошките не ги брояха за добитък. В статистиката имаше графа "домашни птици", но броят им беше предполагаем. Яйчарят обикаляше Катуница и околните села Ягодово, Крумово, Караджово, Садово и събираше яйца. За износ.

Банкерът Буров казал: "Българският лев се крепи на черупката на българското яйце." Левът бил стабилен, когато България била в монетарен съюз с Белгия, Франция, Италия, Швейцария и Гърция до 1914 г.

Буров направил дарение на ловчанския владика. Владиката го посрещнал, дал му великденско яйце, Буров си го пъхнал в джоба. Владиката си направил устата за още дарения, показал на Буров постелята си: чул за завивка, под чула сламеник на дъсчен одър. Когато владиката се обърнал, Буров пъхнал яйцето под сламеника. На следващия Великден, Буров пак посетил владиката да види как е усвоено дарението, отново пъхнал ръка под сламеника и гледа - яйцето здраво!

Буров следвал икономика и право във Франция, Англия и Швейцария, но се върнал доброволец за Балканската война 1912-1913 г.

Той казал: "Пари при пари отиват, но не многото при малкото, а малкото при многото." Толкова ясно и кратко не го казаха нито Нуриел Рубини, който предрече сегашната световна криза, нито нобелистът Пол Кругман.

Буров бил прав за тогавашния свят и за сегашния. Но не за България след 1947 г. Национализация, интерниране, лагери. Накрая каруцар. Като се напиел и заспивал, жена му идвала да разтовари каруцата.

Не съм го видял с очите си. Нито Балканските войни съм видял. Но вярвам, че тогава България била непобедима. Българската армия по-голяма от тогавашната US army. Момчета, следващи в Европа, идват доброволци, стават офицери. Войниците - корави селяни, свикнали да гледат добитък. Няма мототехника. Конска тяга, картечниците на мулета, по-точно на катъри, волове теглят обоза и Йовков разказал как селянинът срещнал своя мобилизиран вол и се разнежил. Противникът не можел да нанесе стратегически удар в българския тил - да срути язовирни стени, да прекъсне електроснабдяването, водоснабдяването. На всеки селянин бунарът му в двора. Електрификация няма, язовири няма. Българската селянка опъва каиша на нивицата, изхранва челядта. Не ми се пише как Фердинанд проиграл българската сила. Ще продължа за животните.

В Катуница аз четях книгата на лекаря Аксел Мунте "Стара книга за хора и животни" и се грижех за животните. Берях щир, лапад и коприва, запарвах с вряла вода, забърквах с ярма. Двата снежнобели пекински патока се казваха Анибал и Сосилос, понеже Сосилос куцаше и креташе след пълководеца Анибал. Страсбургските гъски не ги различавах от гъсоците, но те бяха дисциплинирани, сутрин тръгваха в редица към реката и привечер, като викна "Па-па-па", те, не знам как, ме чуваха чак откъм летище Крумово, излитаха в небето тежко като ескадрила бомбардировачи и се приземяваха около мен, чакайки царевичните зърна, които ръсех с шепа. Не им подрязвахме крилата, не ги гушехме, както в Страсбург ги гушат за "пате дьо фоа-гра". Пуйките и пуяците също бяха дисциплинирани. Като им креснех: "Здравейте, войници!", те дружно отговаряха: "Гъл-гъл-гъл-гъл", сякаш казваха: "Здраве желаем, господин генерал!"

С петела имах проблеми. Когато обличах пъстрата си целволена риза, той ме мислеше за петел, налиташе ми, отблъсквах го с юмрук. Той беше тъмночервен род - айлънд. Боец и джентълмен - изровеше ли червейче, не го изяждаше, къткаше кокошките да дойдат да го изядат. Нямаше си купчина оборски тор, на която да се качи и да кукурига, понеже ние нямахме коне и крави. Скитосваше из махалата, биеше се с другите петли, яхаше техните кокошки, които нямаха нищо против, и всички кокошки бяха щастливи кокошки. Само една квачка аз я направих нещастна, понеже погрешка я насадих на пачи яйца и когато патенцата се излюпиха и тръгнаха към река Чая, квачката се паникьоса и стана нещастна майка.

Чая беше обрамчена с надвиснали над водата върби, зад тях каваци и брястове. Катуница не беше като китните подбалкански селца. Лете педя прах, зиме педя кал. Дядо ми Илия слязъл там от родопското селце Югово, може би най-бедното в България. От Цариград той донесъл ягодови корени, от Виена аспержи и когато занесъл в кухнята на Фердинанд спарги (аспержи), Фердинанд му дал един златен наполеон и дядо си купил много хубава кобила, все едно сега да си купиш "Порше". Нарекъл я "Наполеонката". На връщане, докато Наполеонката преплувала Чая и дядо на гърба й, един таласъм го хванал за потура да го завлече във водата, но дядо сритал таласъма и таласъмът го пуснал.

Не ще и дума, че дядо е бил пиян като пън и потурът му се закачил за корен на пън, но това не е важно. Важното е, че цяла Катуница знаела, че дядо се борил с таласъм и че в учебниците по градинарство пише, че дядо ми донесъл в България аспержите и градинските ягоди.

Ягодите станали поминък. Село Катуница било въздигнато в ранг гара Катуница. Вярно, там пътническите влакове не спираха, но оттам тръгваха хладилни вагони със замразени ягоди за Германия. За Англия, където правеха от пулпа strawberry jam - вагони с бурета ягодов пулп с кораби през Бургас. Баща ми, следвал-недоследвал химия в немското градче Гьотинген, намерил ниша: произвеждаше в Катуница калциев бисулфит (консервант да не прокисне пулпът, пътуващ за Англия) и продаваше консерванта на износителите на пулп, включително на бащата на академик Сендов.

През войната в Катуница разквартируваха български полк, който за учение сглоби понтонен мост. Срещу моя прозорец войниците гребяха; 12 мъже във всяка гумена лодка. Те дебаркираха на отсрещния бряг на Чая след десантните лодки с четиритактови четирицилиндрови двигатели, не като джонсън-аутборд, а пропелерът в края на оста цопва косо във водата; вода, нагнетена от витлото, се качва нагоре по кожуха на оста да охлажда двигателя.

Боже мили, какво направихме с българската природа? Чая сега е жалка, миризлива бара. Тя не беше Волга или Мисисипи, но тя беше пълноводна чак до моста Кемера, където се влива в Марица. Кемер значи кесия; там било закопано имане. Ако не направиш незнайна магия, имането потъва и няма да го намериш, колкото и да копаеш, но на мен нито ми се копаеше, нито ми се занимаваше с магии; предпочитах до зяпам как войниците разглобяват и сглобяват двигателите в нашия двор.

Те направиха дървен мост там, където дядо ми храбро се борил с таласъма. Набиха в дъното на реката борови стволове; четириъгълно заостреният им край, обкован с желязо, да минава през чакъла. Набиваше ги машина-чук. Тежък едноцилиндров блок се стоварва и начуква ствола надолу, блокът хвръква обратно нагоре, оттласнат от експлозията на сгъстения от него въздух и впръснатото гориво, за миг отработените газове се разнасят като облаче във въздуха и така бум-бум-бум, сантиметър по сантиметър, стволът се забива в дъното на реката.

Машината-чук беше немски двутактов дизел. Чая беше река. Кокошките бяха вкусни. Вярно, не толкова, колкото в селцата между Добрич и Варна, където след жътва правеха харман; кръжиш седнал на диканята, плоска шейна с кремъци отдолу, пилетата си кълват зърна от хармана и стават "харманчета".

Сега - алкохолни ментета от Катуница, пилета ментета, нещастни бройлери в KFC и в другите вериги или ffrc (fake "Free range сhicken").

Никога няма да вкусите "харманче". Не мога да ви помогна. Но ще опитам. Ако поръчвате пилешка кълка (drumstick), поискайте ляв drumstick.

"Щото съм ляв", обяснявам аз (много дълго е да обяснявам, че в птицефемите обикновено в дясното бутче инжектират имунизациите, хормоните и разните други гадости).

Измислете си и вие обяснение защо лява, а не дясна кълка.

Jusautor DI copyright