През лятото на 1967 година, докато в Сан Франциско са се занимавали със Summer Of Love, в Красно село асфалтираха улиците и което е важното в случая, слагаха бордюри. Ден след ден клечах, тогава 9-годишен, на новия асфалт, да наблюдавам с екстатичен възторг как един чичко пуха бордюрите с длето и чук, за да ги дооформя.

Как да не му завиди човек? Хем по цял ден висиш на улицата, хем вдигаш страшен шум - хем никой не ти се кара, че си гамен. Напротив, дори най-злите квартални баби се отнасяха подчертано уважително с чичкото, носеха му вода и обсъждаха с него важни проблематики на пътното дело.

Реших, че като стана голям, ще чукам камъни. Но тогава бяха странни времена и подобни кариерни амбиции не бяха легитимни. Примерните момчета ги обличаха като на сватба, зализваха им перчемчетата с плюнка и ги караха да чуруликат: "Искам да стана космонавт". Кошмар.

Е, никога не ми се обърна езика да лъжа големите на тема космонавство. Както ловко скатах и ужасяващи неща, като записване в Алианса, курсове по акордеон и хор "Бодра смяна". Когато нагиздени лели и/или строго гледащи учителки ме щипеха по бузките и ме питаха, какъв искам да стана, ги лъжех нещо на теми като "ватман", "пожарникар" и "шофьор на влак".

Всеки от нас като малък е искал да бъде какво ли не като порасне. Всеки от нас е чувал десетки дечица да споделят своите кариерни мераци. Всеки от нас е чувал разказите на десетки възрастни за кариерните планове на техните деца.

И ето ви въпрос: Някой някога да е чувал някое детенце да иска да става чиновник? Аз не съм. Такъв случай, нещо повече, е дори непредставим. Не се връзва картинката: бузки, перчемче, светнал поглед и - "Като стана голям, искам да бъда чиновник". Най-екстремното, което съм чувал по тази линия, от устата на свадливо петгодишно момченце от семейство на младши научни сътрудници, беше: "Ще стана министър и всичките ще ви уволня!" Добре, министър - ясно. Ама - чиновник?

Е, след като



никой никога не е искал да става чиновник,



откъде извират тези грамадни рояци от такива? Крачка не можеш да направиш из пътеките на живота, без веднага да се омотаеш в някакви пърхутясали служители или потни служителки в едро плетени пуловерчета с повяхнали деколтета.

Всички тези хора са искали, още като непокварени, да чукат камъни, да карат влак или да летят в космоса. Какво им се е случило междувременно, та ще се избият да стават "служители"? Кое е онова нещо, което е превърнало възторжения бъдещ скулптор или летец-изтребител в кореместия смачканяк, когото чакаш пред вратата за десети път, защото, за разлика от теб, той има задължителна почивка на всеки 45 минути, а по обед се храни (чиновниците, ако сте забелязали, не са толкова елементарни, че просто да ядат - те винаги се хранят) с часове?

Случило се е - напълно съм убеден - ампутация на самочувствието. Целият ни живот поколения наред е конструиран около идеята, че със собствени сили нищо не можеш да постигнеш. Че каквито и решения да вземеш, няма да можеш да ги докараш до добър резултат.



А какво прави човек без самочувствие?



Търси си покровител, който да го "уреди". Когато този подход се разпростре като общолегитимен, всички стават еднакви - изравняват се в своята некадърност. Все е едно, кой къде ще работи - защото всъщност никой няма самочувствието, че може да върши каквото и да е. Затова най-важното става не да се научаваш, как се вършат нещата - а да си търсиш "назначение". Защото това, какво умееш, няма значение - важното е, кой къде те слага. Всички са еднакви винтчета и мечтата на уравниловъчните комуноидни утопии е реализирана. Реализирана е естествено по единствения възможен начин - като феодална пирамида от лични зависимости.

Добре, ще кажете, това обяснява нещата донякъде. Чиновниците нищо не умеят да вършат, защото са убедени, че уменията нямат значение. Толкова са страхливи спрямо началниците си, защото изцяло зависят от техния каприз. И пр. Но тази обяснителна конструкция не хвърля светлина по въпроса за нахалството и злината на чиновника. Защо не си траят като едни мравчици, а държат да издерат на парцали нервите на всеки нещастен данъкоплатец, който им се изпречи на пътя тогава, когато не се хранят и/или почиват?

Ето защо. Ако всички са еднакви и зависят само от волята на покровителя, то няма как да се покажеш, че си по-различен (повече) от останалите, освен - ако покровителят не те издърпа нагоре по стълбата. Но и така издърпан, ти пак не си придобил нови умения - същото говедо си. Как да се види, че си станал по-високопоставен? Ами - като демонстрираш власт над останалите.

А как прави това неувереният в собственото си достойнство човек? Като мачка околните.

И докато това положение съществува, никакви революционни идеологии от типа "ама аз ти плащам заплатата от моите данъци, бъди така добър да си я изработваш, като вършиш работата, за която ти плащам" - няма да имат ефект.

Внимавайте, прочее, как възпитавате децата си. Дори да ходят на Алианс и после да станат космонавти, е по-добре, отколкото - чиновници.