Автобусът от Пловдив за София стига до столичната централна автогара, като минава през кръстовището на Сточна гара. Там обикновено го хваща червен светофар. И понеже живея на метри от това кръстовище, макар там да няма регламентирана спирка, обикновено моля шофьора просто да отвори вратата и да ме пусне. Не го притеснявам да слиза, да отваря багажника или каквото и да било друго. Просто любезно го призовавам да натисне едно копче, докато чака зелената светлина, след 10 секунди да натисне друго копче и да потегли. Не съм получавала отказ - хора сме, защо да не си помогнем, след като нищо не ни струва. Ако обаче свети зелен светофар или автобусът не се е престроил в крайна дясна лента, не си и помислям да искам подобна услуга, защото знам, че шофьорът може да бъде глобен за неправомерно сваляне на пътник в опасна обстановка и застрашаване на останалите участници в движението.

Връщах се навръх Великден към София по същия маршрут, а автобусът се управляваше от един особено неприветлив човек, който бе сърдит на целия свят, че се е наложило да работи по празниците. Въоръжих се с най-любезната си усмивка и с най-мазния си глас, приближих се с раницата в ръка и започнах: "Прощавайте, може ли да ви помоля за една услуга..." Още преди да чуе какво ще искам, той вече бе започнал да клати отрицателно глава. Въпреки това си изложих прошението. "... ако обичате, моля!", завърших в пълна безнадеждност, защото той не спираше да клати глава, а вече бе започнал и да се подсмихва победоносно. Вдигнах поглед над сенника и видях, че вместо обичайната Лепа Брена, Глория или Ивана си е окачил там портрета Му с личен автограф от Него. Аха, почитател на Генерала, ясно - казах си аз и си седнах, без да изкажа на глас всичките безсилни ругатни, които се генерираха вече в ума ми.

Случката е дребна, но и симптоматична. Шофьорът на автобуса държеше изцяло в ръцете си възможността да ми улесни живота. Само от него зависеше да не мъкна раницата си в дъжда от централната автогара обратно до Сточна гара, след като вече сме минали оттам и превозното средство е спряло на кръстовището току до тротоара. Не му костваше абсолютно никакво усилие да ме направи щастлива.

Винаги ми се е струвало, че на хората дори им е приятно да вършат добрини, защото така увеличават собственото си усещане за лична стойност. На мен винаги ми става хубаво и се чувствам по-важна, ако мога да помогна. Но не и този шофьор. Той искрено се наслаждаваше на факта, че има власт, макар и малка, над мен и използва докрай шанса да ми покаже "кой кара рейса". И, разбира се, на умилително емоционално ниво е фен на най-авторитарния човек в държавата в момента. Съсредоточието на власт на високо държавно равнище и сладостта от използването й ей така, за собствено удоволствие, вече се е възпроизвело в духовен план в най-ниския бит. И това може да се окаже по-опасно, отколкото авторитаризма на горните етажи.



Авторитарният държавник не е толкова опасен,



ако обществото е будно и вътрешно свободно. Дори на някой управленец отвътре да му идва да командва, все пак съществуват демократични механизми, които да го държат в рамките на приличието. Но ако обществото започне да се възхищава от демонстрацията на безкрайна сила и упражняването на мъничката власт стане източник на удоволствие, тогава държавната диктатура се бетонира. Тя пуска пипала навсякъде. И колкото повече ни тъпчат, ние толкова повече уважаваме този, който го прави. И го преизбираме.

Този синдром беше силно разпространен и при комунизма и от тогава го наричам Синдромът на контрольорката в "четворката". До училище стигах с автобус №4, който в 7 часа сутринта беше наблъскан с гимназисти. Билетчето беше 6 стотинки, но не всички си го плащаха. И това за бойната контрольорка по тази линия си беше като да спечели от лотарията. Обаче на нея не й стигаше да глоби прегрешилия, тя го хващаше за ухото и го водеше при директора на гимназията. Превишаваше си дори правата, които "Градски транспорт" й беше дал. Държеше и да унижи клетника и да му създаде допълнителни проблеми освен глобата - като намаляване на поведението например. И всичко беше в името на социалистическия морал, защото добрите комсомолци трябва да са с билетчета. А ако не са, се наказват все едно са покарали малко автобуса без шофьорска книжка и са блъснали две бабички по пътя.

За контрольорката в "четворката" има и виц. Хванала тя Арнолд Шварценегер без билет. Той й казал, че е звезда, но тя отвърнала, че не я интересува, и се опитала да го хване за ухото. Тогава той, бесен, извадил от джоба си един железен долар, перфорирал го и й го подал. Тя го взела, скъсала го и продължила нататък.

Да,



в хората с мъничка власт бушуват огромни енергии,



те се опиват от тях и изпитват удоволствие да гледат страдание. Години по-късно видях прероден този синдром и в един друг контрольор. От безсилие, че е хванал без билет човек без една стотинка, която да му прибере, се изплю в лицето на нарушителя. И стана много смешно в автобуса.

Всеки авторитарен държавник си има почитатели. Колкото и невероятно да ни се струва, дори Хитлер е бил секссимвол - популярността му е била много по-голяма от Бойко-Борисовата сред средностатистическата българска домакиня и мъжът й, който я пребива през ден, за да се знае кой командва. Геноцидът е бил скрит от погледите на обикновените германци, Хитлер е бил мил и любезен на публични места. Жените от неговото време са го смятали за изключително галантен и привлекателен мъж. Днес ни е непонятно как е възможно такива зверства да останат скрити и по време на извършването им германците да са се самозаблуждавали, че живеят в процъфтяваща държава. Ами по същия начин, по който днес се роят масово фенове на държавния авторитаризъм. Всички искат здрава ръка над себе си и се опитват да бъдат здравата ръка за всички под тях. И централизираната власт се възпроизвежда в мъничкия свят на фена на диктатора.



"Бий, за да те уважават" се превръща в морален императив,



с който се възпитават децата. А те пък, като пораснат, познават само два режима на съществувание - на бит и на биещ. Не им хрумва дори, че могат просто да се откажат от боя и да минат на преговори.

В моя случай с шофьора имаше и друго решение, което нямаше да засегне неговата власт над мен и нямаше да обиди и накърни мен. Можеше просто да каже: "Съжалявам, не мога да ви пусна да слезете, не отварям вратите, ако няма регламентирана спирка, опитвам се да спазвам правилата". Това щеше да приключи случая с извинение от моя страна и спокойно довършване на пътя, макар и с известни неудобства. Само че идеята на човека не беше такава, той просто се възползва възможността да се въплъти за няколко мига в своя категоричен и властен идол.

Най-големите поражения на лошите управления не са в джобовете, а в душите. Турското робство затвърди генетически поговорката: "Преклонена глава сабя не я сече." Българският народ не беше толкова финансово ограбен, колкото духовно смачкан и унизен. Комунизмът направи огромна част от хората доносници и конформисти. И очаквахме демокрацията да ни направи свободни духове, които сами градят собствената си съдба, но не би... 20 години по-късно ни управлява човек, който сам решава сделки между частни фирми, лично раздава пенсии и заплати, едва ли не със собствени пари гради народното ни благосъстояние. Всеки миг чакам лично да влезе да оперира някой болен или да изражда бебета в Горна Оряховица. Така на обикновения човек му остава усещането, че нищо не зависи от него, затова започва да Го уважава. И да се стреми да бъде като него - да се налага на всички под себе си.

Властта, дори и в малки количества, показва кой си: тя прави добрия по-добър, а бития го превръща в биещ. И ако държавниците можем да си ги сменяме през четири години, за отровените от техния морал междуличностни отношения ще ни трябва много повече време, за да ги поправим. Колко ли още Негови фенове чакат възможността да ни отровят живота, когато зависим от тях? Те може да са лекари, учителите на децата ти, данъчният ти инспектор, кварталния ти полицай. Не можеш да се скриеш от всички.