РЕЗЮМЕ: Ще Ви задам два въпроса. Наумете си отговори, преди да прочетете писмото. Накрая ми кажете още ли държите на Вашите първоначални отговори.

- Първи въпрос: При опасност ще вдигнете ли незабавно тревога?

- Втори въпрос: Ако стане нещо, за което няма да ви повярват, че е станало, ще го разкажете ли?

Край на резюмето.



На първия въпрос автоматичният отговор е "Да, естествено. Фактите, такива каквито са, дори ако са тревожни."

Но...

Представете си, че сте в пълен киносалон. В тъмнината забелязвате пламъчета, които пълзят под стола ви. Ако в мрака изкрещите "Пожар!", всички зрители ще се втурнат панически към изходите; някои ще бъдат премазани от навалицата, други ще бъдат стъпкани. По-добре е да отидете в кинокабината, да спрете прожекцията, да пуснете осветлението в салона и хладнокръвно да излъжете по микрофона: "Поради техническа авария спираме прожекцията. Моля, спокойно напуснете салона. В бюфета, който е отвън на улицата, ще получите напитки за цената на вашия билет."

Този пример не е измислен от мен, а от човек във вестника, чието мото в горния ляв ъгъл на първа страница е: All the News That's Fit to Print. Вестникът - досетихте се - е The New York Times.

Миналата сряда по повод шистовия газ написах, че западните компании и руските олигарси ще са еднакво безогледни към българската природа. Реших, че това е вярно и е Fit to Print.

Когато с Томски правехме телевизионното предаване "Наблюдател", Хачо Бояджиев не ни контролираше какво ще кажем от екрана. Хачо само ме иронизира добродушно, когато му поисках щатна бройка за редактор (Петьо Тодоров): "Я, Джимо се нуждаел от редактор да го редактира". Хачо знаеше, че ПК (Петър Кожухаров) се опитваше да ме редактира, но въпреки ПК от екрана на "Всяка неделя" на Кеворк аз единствен в българските медии съобщих, че в Чернобил е станала авария.

ИК (Иван Костов), когато беше премиер, искаше да ни контролира. Написа писмо (на Томски и мен) да не коментираме, както коментираме една или друга книга за скорошната политическа история, а да ги коментираме така, както според него трябва да коментираме тези книги. Тогава от екрана казах И.Костов да не ме учи как да коментирам книги, понеже съм прочел няколко вагона книги повече от него.

Сега никакви Кожухаровци и Костовци не са ми на главата. Но в главата ми е най-свирепата цензура. Моята автоцензура. Клинча от теми, които според мен не са Fit to Print.

Темата "цигани" ми е табу. Ако кажа, че България стана кучеразвъдник и циганоразвъдник, и че второто е страшна опасност за България, какво ще постигна? Само ще ме награчат кучезащитниците и циганозащитниците. Не се боя от тях. Но не мога да измисля разрешение на циганския проблем; затова си мълча и не бия тревога.

Депопулацията на България не е лошо нещо. В един пренаселващ се свят България можеше райско кътче да стане, да не й бяха посегнали печалбарите, които я презастрояват, режейки клона, на който седят.

Това че българи отиват в чужбина също не е лошо, напротив. Лошото е, че наближава времето, когато намаляващите българи няма да могат повече да носят на гърба си размножаващото се циганско племе. Хиляди години никой не е успял да го интегрира. Циганите са си цигани. Симпатяги. По-весели от нас, по-безгрижни и по-музикални. От векове крадат и лъжат като... като цигани. Възхитително жизнени и приспособими. Интегрирането на циганите е една смешка, от която циганозащитниците се препитават.

Когато момиченце циганче ми бръкне в джоба, аз имам петдесет лева по-малко, циганите - петдесет лева повече. Добре. Равностойно. Но когато циганите откраднат кабел, те го пласират за десет лева, а ремонтът струва хиляда лева. Когато откраднат една чугунена решетка от улицата, те вземат за нея два лева, а жената, която падне в дупката под липсващата решетка и си счупи крака, плаща две хиляди лева за лечение. Когато една нощ проникнаха вкъщи и в тъмното ми откраднаха стария лаптоп, аз загубих много повече, отколкото те са спечелили, понеже вътре ми бяха файловете, които за тях нямат никаква стойност. Това й е лошото на циганската кражба, че не е равностойна; циганите не вземат равностойността на откраднатото.

Макропаразитите също. Връщането на земята "в реални граници", раздържавяването и приватизацията - всичко по цигански. Неравностойно. Сега пак. Вземат някакви жалки стотина хиляди рушвет, а нанасят на България поразии за милиони.

И лъжат като цигани; българската политика е клоунада. Депутатите от "Атака" си "оттеглили" подписите за вот на недоверие към правителството. Как оттегляш подпис? В село Негушево, Софийско, гласували с химикалка, заредена с изчезващо мастило. Подписът на България под споразумението (АСТА) изчезнал "като написан със симпатично мастило", казаха.

Но "симпатичното мастило" не е да напишеш нещо и то да изчезне, а обратно - да напишеш нещо и то да не се вижда, но като направиш не знам какво, тайнописът да се появи. Според някогашното обяснение - "симпатично", понеже пишеш на "твоята симпатия", на твоето "гадже" (циганска дума) между редовете с лимонов сок и при нагряване се появява тайнописът.

Така е в евтините шпионски и любовни романчета. Те бяха почти толкова тъпи, колкото сегашните романи на Паулу Куелю. Но като има чалга, защо да няма и неслитература? Нескафе няма ли? Инстантното кафе не е истинско, но то е удобно, става мигновено. Та и нес-литературата. Като чакаш пред зъболекарския кабинет, няма да четеш Достоевски, я. И понеже сегашните илюстровани и гланцирани списания стават само за чакалнята пред зъболекарския кабинет, за предпочитане е старо криминале от Агата Кристи. Героите на Агата Кристи не си пишат със симпатично мастило. Старата дама ни сервира нейните логически задачи по рецептата "Кой е убиецът". Прави го с изискаността, с която би ни поднесла чай в сервиз от "уорчестърски" порцелан.

Ау, пак се изложих "с моите факти". Героите на А. Кристи изговарят Worcester "Устър" и казват "устър сос". Резил за мен.

Агата Кристи била медицинска сестра в лазарет тъдява, когато Чърчил и французите се орезилили при десанта на Галиполи. Турците ги сразили барабар с австралийците и новозеландците, пък българите и сенегалски полк сразили. Знаете, че в Първата световна война Турция, България и Италия били с Германия и Австроунгария срещу Русия, Сърбия, Румъния, Франция, Англия (плюс Австралия и Нова Зеландия).

Писателят преводач Найден Вълчев (същият, който каза, че древният български календар е по-точен от всички календари на света) ми се похвали, че когато бил офицер, а Агата Кристи била в лазарета, те двамата едикакво си правили. Но аз не съм им светил, че да знам вярно ли е. Щом се убедя, че древният български календар е по-точен от всички календари на света, и на тази история на Найден с Агата ще повярвам.

Героят на А. Кристи е Еркюл Поаро. Смешничък белгиец, който, за разлика от Шерлок Холмс, не се надвесвал с лупа над отпечатъци и следи, а само разсъждавал. В един от разказите Поаро отгатва, че шпионинът убиец е този, който говори няколко езика, включително "перфектен английски", както се изразяват сегашните български невежи, незнаещи, че няма "перфектен английски", и казват "най-минимално", "най-максимално" и "най-оптимално". Поаро се досеща, понеже знае, че истинският англичанин е неспособен да научи чужд език, камо ли няколко; той даже английски не може да научи - Oh Why can't the English learn how to speak?, ако сте гледали мюзикъла My Fair Lady.

В друг разказ А. Кристи разказва за старата леля Мери, която не искала електрическо осветление, нито радио, понеже електромагнитните полета й действали зле. Прозрение. Сега ни накичиха сградите с излъчватели и говорим по облъчващи ни мобифони.

Ех, и сегашните производители на литературни субпродукти да имаха прозренията на Агата Кристи. Но ги нямат. Куелю, Дан Браун и авторката на Хари Потър са тиражни мъничета в сравнение с Агата Кристи, чиято пиеса "Мишеловката" (The Mousetrap) не слезе от сцената хиляди, хиляди вечери. С нейните "Десет малки негърчета" не знам какво стана. Политически некоректно ми звучи това заглавие.

Новите ни български писатели са коректни. Въртят, сучат - все как страдали и се "борили". Някои и на английски прописаха. Дано им провърви. "Дано, ама надали", рекла Айшето на Манго в онзи цигански виц.

При Агата Кристи има blanks. Дупки в паметта й. В Истанбул тя изчезнала. Не си спомняла какво станало. Не го разказа.

Разказа го ЧБ (Чарлз Биариц от Йейл; знаете я световноизвестната езиковата школа Биариц, знаете, че някогашният шеф на ООН Даг Хамаршелд награди ЧБ за неговите книги "Бермудският триъгълник", World of Strange Phenomena и др.).

А. Кристи разказвала неща неслучили се, но правдоподобни. Ч. Биариц - обратното.

На 28 август 1915 г. турците били на кота 60 на Галиполи да отблъснат десанта.

Било слънчево. Синьо небе. Само няколко бели облачета като самуни хляб (loaf-shaped clouds). Лек бриз, а белите облачета неподвижни. The Fourth Norfolk Regiment получил заповед да заобиколи кота 60, да се изкачи по Каяджъдере, за да не е под обстрела на турците и след обходния маньовър да навлезе в дълбочина, после да удари турците в тил. Новозеландските sappers (сапьори) наблюдавали как The Fourth Norfolk Regiment, четири хиляди мъже се изкачват по дерето и изчезват в облака. После облакът се вдигнал и отлетял към България.

Аз съм неверник, който е прочел многотомниците на Чърчил. Дали историята за мистериозното изчезване и неучастие на англичаните в боя не е за оправдание на военния позор на тогавашния първи лорд на адмиралтейството Чърчил. Но Ч. Биариц знае, че няма нито един гроб на войник от изчезналия полк. А аз знам, че А. Кристи пишела измислени истории, изглеждащи истински вместо обратното.

Любопитен съм как сега ще отговорите на двата въпроса, които зададох в началото. Джимо.

Jusautor DI copyright