България се озова в ситуацията, в която беше Франция между двата тура на президентските избори. Тогава озовалият се на второ място крайно десен Льо Пен накара всички демократични партии (там ги наричат републикански) да се обединят около неговия противник Ширак - за него ентусиазирано гласуваха дори комунисти и троцкисти.

Като се почне от сопаджийската атака, подета от групата Чорни и прилежащите й медии, и се стигне до тънките експертни ходове, с които съдебната колегия (в лицето на Върховния касационен съд) брани своята безотговорност срещу промените в Закона за съдебната власт,



страната е поставена в извънредно положение



Става дума за това дали тя ще се управлява публично, или политиката ще бъде приватизирана от сенчести групи, както впрочем стана с Българската национална телевизия. Защото, противно на това, което твърдяха някои обидени политолози миналата година, управлението на НДСВ не означава автоматично връщането на руски и други мафии. За сега мафиотизирането си е каквото го знаем, просто нови банди изместват старите. Бедата е там, че слабостта на тази формация, която така и не стана истинска партия, може би я прави по-уязвима на натиск.

Вездесъщият Бат' Бойко в тая работа няма да помогне: според законите на този жанр, за да е интересно, добрият обикновено е заобиколен от безброй лоши, които да побеждава. При демокрацията е обратното - трябва добрите да са колкото се може повече. Това, което може да укрепи страната, сега е единствено обединяването на всички партии около няколко базови принципи, така както го направиха по повод на НАТО. Такъв е казусът с приватизацията на "Булгартабак" и не заради конкретната сделка, а заради абсолютно недопустимия натиск около нея. Същото единство трябва да се демонстрира по повод реформата на съдебната система, в която гражданите отдавна нямат доверие. Ще има и за нататък - подкрепа на непопулярните стъпки към ЕС като затварянето на първите блокове АЕЦ, после закони за пресичането на медийния рекет, който трайно се установи в публичното пространство. И т.н.

Имам предвид



на първо място сложната позиция на СДС,



които единствени се мъчат да играят ролята на непримирима опозиция вече една година. Те трябва да дадат абсолютно ясен знак, че стоят зад мнозинството по въпроса за дестабилизацията на страната. И няма нищо страшно, ако заемайки подобни позиции се озоват до омразната си БСП. Става дума за държавността като такава и политическите различия могат за малко да се заскобят. Освен това еднозначната публична подкрепа на едно (да кажем сделката за "Булгартабак"), не означава да не критикуваш друго (да речем недомислията около унищожаването на ракетите).

Никой - дори БСП - засега няма интерес от събаряне на мнозинството и предсрочни избори. Според сондажите огромно е числото на активно недоволните, които не разпознават себе си в нито една от парламентарните партии. От това може да се пръкне само



нова политическа формация с непредсказуемо поведение.



Тук не говоря нито за лелеяното от популярните медии народно единство, което се изразява във вечерни зари и тържествена маршировка, нито за голямата коалиция на всички парламентарни сили, която търсеше царят, нито дори за темата "консенсус", която през последните 12 години обикновено се употребява в смисъл "дайте да не колим комунистите". Имам предвид ясното заявяване на обща позиция по кризисни точки, които поставят под въпрос принципите на държавността. Ако щете, става дума за реакция по отношение на скандала. Льо Пен във Франция и Европа е скандал: всички партии от мейнстрийма, огромно количество неправителствени организации, милиони граждани се почувстваха длъжни да изразят публично отношение към този скандал. Ширак можеше да победи и с 51%, както често става на такива избори: гигантското му мнозинство имаше за цел да посочи скандала и да го маргинализира.

Когато у нас се появи скандал, едни потриват злорадо ръце, други почват да пресмятат интереса си, трети пъшкат "ами у нас то си е така!" Ами така ще си бъде.