В армията демокрация няма. Там не можеш да откажеш да извършиш нещо просто защото не ти харесва или защото имаш различно мнение по въпроса. Иначе системата не би функционирала както трябва. Затова всеки, който реши да не се подчини на заповед, получава строго наказание.

Правилно ли постъпва обаче войник, който иска да бъдат сведени до минимум рисковете за живота му? И отказва да излезе в опасна зона без задължителните предпазни средства? Той страхливец ли е, или е просто разумен и предпазлив? На тези въпроси трябваше да отговори съдебният процес срещу деветима български войници, служили в Кандахар и отказали да изпълнят заповед, която според тях поставя живота им в пряк риск. Е, делото даде своя отговор - войниците са извършили нарушение, като са отказали да се подчинят. И съдът ги наказа - с уволнение, 1 година затвор условно и 3 г. изпитателен срок. Този случай, сравнен и с делото, което роднините на загиналия в Ирак Свилен Киров водят срещу държавата, обаче повдига редица още по-важни въпроси - какво правят войниците ни на мисия зад граница, доколко са материално осигурени, какви хора ги командват, как се вземат решения, от които зависи човешки живот и т.н.



----------------------------

Всичко започва сутринта на 4 януари 2009 г. 11 български войници от мисията ни в Кандахар са отведени на новопостроеното КПП-4 на летището. Смятат, че отиват да се запознаят с мястото, на което в бъдеще ще работят. Случва се обаче друго. Взводният командир на 4-ти пехотен взвод лейт. Иван Комитов издава заповед да излязат на около 75 м от защитената зона, за да забият няколко метални кола и да опънат между тях спираловидна бодлива тел тип "Бруно". По принцип изграждането на КПП се прави от турска фирма, но тази работа е прехвърлена на войниците. Зоната е рискова и е забранено там да излизат невъоръжени и необорудвани войници. Наблизо е магистралата към Пакистан, падали са десетки ракети. Българските войници нямат бронежилетки, автомати и каски. Само някои от тях носят пистолети.

"Аз лично отидох при лейтенанта и казах: "Г-н лейтенант, не е ли по-добре да отидем да си вземем каските и жилетките?", а той отвърна: "Аз ако ви пратя, вие няма да се върнете." "Него го беше страх от това", разказва пред "Сега" редник Красимир Кралев от Казанлък. Той е един от деветимата осъдени войници заради отказ да изпълнят заповедта, преди да са взели предпазни средства.

"Никой не е казал, че няма да излезем, няма да изпълним заповедта, просто искахме да си вземем поне каските и жилетките", потвърждава и друг от групата на непокорните - редник Дянко Йорданов. Лейт. Комитов докладва за случая на кап. Георги Енчев, зам.-командир на 4-та охранителна рота. Той пристига на място, строява войниците и казва: "Всички п... да излязат от строя." След като никой не помръдва, нарежда да изпълнят заповедта, като се заканва



при повторен такъв случай да чупи глави.



Според материалите по делото капитанът им предложил да изберат кога да свършат работата - веднага или по-късно следобед. Войниците решават все пак да действат веднага. По-късно това ще се окаже решаващо за изхода на процеса.

Работата със забиването на коловете продължава около половин час, за щастие всички се връщат невредими. Вечерта войниците имат среща с командващите. "Подполковникът каза: каквото било, било, няма да има повече работни групи. След две седмици обаче взводният тръгна да събира имената на тези, които бяхме там", разказва Йорданов. Въпреки обещанието на командирите, че последствия няма да има, се оказва, че военната прокуратура се е самосезирала и е започнала разследване. Деветима са обвинени в неизпълнение на заповед по време на мисия зад граница, което според Наказателния кодекс се наказва с 5 до 20 г. затвор или доживотен без право на замяна.

Гледната точка на държавното обвинение е ясно и просто формулирана - войниците не са изпълнили дадена заповед. Подчинените нямат право да обсъждат издадена заповед.



Рискът се преценява от командващите.



Това е ясно разписано във военния устав. Още повече че войниците знаят къде да отиват и не могат да очакват да са като на почивка. При това за никого не е тайна, че на мисии се ходи заради доброто заплащане - за 6 месеца служба изкарват около 30 хил. лв. Според чл. 9, ал. 3 от Военния устав в положение на война или военно положение заповедите, издавани от командирите "могат да включват задачи в условия на непосредствена опасност за здравето и живота на подчинения". В същия устав, чл. 71, обаче е записано, че командирите са задължени да "полагат грижи за опазване здравето на военнослужещите, да организират и провеждат мероприятия за подобряване на условията на труд и бит и да осъществяват постоянен контрол на спазване на мерките за безопасност при ежедневната войскова дейност за опазване живота и здравето на военнослужещите и осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд". Тези две формулировки се сблъскват по време на процеса срещу деветимата.

Двама от групата са привлечени само като свидетели, защото не възроптали срещу заповедта. Съдът приема, че се касае за заповед в несъщинска бойна обстановка. Един от решаващите фактори е, че капитанът - Георги Енчев - е предложил на войниците да свършат работата следобед, т.е. на тях им е дадена възможност да си вземат екипировката. Не по-малко важна обаче е друга констатация, която съдът не взема предвид - решението войниците да излязат на работа е взето още предишната вечер в разговор между кап. Енчев и офицера от "Форс протекшън" Маркъс Капел, отговорник за изграждането на новия КПП. На разговора е присъствал и лейт. Иван Комитов. Въпреки това той уведомява войниците едва на следващия ден, когато са на място, при условие че нищо не е пречело да им каже да се екипират подходящо. Така те се озовават по ризи в рискова зона.

"Първият, който не е изпълнил заповедта да ни информира, е Комитов. В съда обаче се опита да прехвърли топката на сержанта, комуто уж бил казал, а пък той не съобщил на нас... Ами ако беше станало нещо? В специалните оперативни процедури на НАТО е записано, че е абсолютно забранено извън КПП да има хора. Хора и автомобили не трябва да спират на мястото, където ние работим. Имахме ризи, панталони и кубинки, някои от нас имаха и пистолети. Те си мислеха, че може би сме в България и сме на някакъв полигон и учение, а не на мисия", казва редник Кралев.

Тъй като смятат, че съдебният процес срещу тях е бил несправедлив, деветимата решават да съдят държавата в Страсбург. Според адвокатите им бившите вече войници имат шанс да спечелят подобно дело, тъй като по време на процеса съдът не е допуснал доказателства, представени от тях. Има и друго - в крайна сметка заповедта е била изпълнена. "Знам, че главният прокурор може да върне делото в съда и го призовавам да го направи", казва Йорданов. Той е последният български войник, прострелян в Ирак. Награждаван е за добра служба. Награда има и Кралев - за разкриване на кола бомба в Афганистан.

Днес бившият войник Йорданов преживява, като докарва стара техника от Австрия и я продава у нас. Перални, хладилници, велосипеди. Колегата му Кралев е безработен, записал се е в бюрото по труда. И двамата твърдят, че не съжаляват за нищо. "Ако ни бяха убили,



щяхме да сме герои,



а сега сме престъпници", казват те.

Решението на третата инстанция, с което окончателно се потвърждават осъдителните присъди срещу деветимата, е произнесено в началото на годината. Сравнен с друго дело, това за смъртта за редник Свилен Киров от Добрич, процесът за неподчинението се движи доста бързо. В случая на Киров обаче роднините му съдят държавата в лицето на Министерството на отбраната. Ситуацията е сходна, но изходът не е щастлив. Редник Киров загива заедно с още трима души на 27 декември 2003 г. след самоубийствена атака на цистерна в българската база "Индия" в Ирак. Половин година по-късно семейството му обявява, че ще съди държавата. Причината - близките смятат, че база "Индия" не е била достатъчно укрепена, а войниците не са имали гранатомети, с които да спрат атаката на тежкия автомобил. Гражданският иск за смъртта му е заведен през април 2005 г. Делото обаче е спряно, тъй като по същото време военната прокуратура води разследване за смъртта му. Това досъдебно производство е прекратено, защото извършителите не са открити. Едва след това се възобновява и делото на родителите на загиналия войник.

Първоначално делото е заведено по чл. 4 от Закона за отговорността на държавата и общините. В него е записано, че държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от длъжностното лице. "Този закон е направен така, че да обслужва държавата", казва обаче адвокатът на семейството Райчин Пръмов. Затова основанието за гражданския иск е изменено и е на основание чл. 49 от Закона за задълженията и договорите, който гласи "Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа".

Семейството на редник Киров претендира за 300 хил. лв. обезщетение. 7 години след завеждането на иска обаче делото е доникъде. След представяне на снимки от базата, с които близките искат да докажат, че тя е била неосигурена, материалите са засекретени. Според адвокат Пръмов от фотосите ясно се вижда, че базата не е била укрепена. "Там е имало една канавка, която може да се прескочи дори с колело, а самата стена е била от газобетон", казва той. Преди дни Пръмов е подал молба за възобновяване на делото, така че развръзката по този случай предстои.

На фона на това, което твърдят близките на убития сержант, липсите, за които говорят Йорданов и Кралев, изглеждат маловажни. "Нямахме преводачи от български на арабски, имаше един руснак, който говореше арабски. Общувахме на английски, който знаеше, или с по няколко местни думи", казват те.



Същото разказват и оцелелите в Кербала.



"Бойците и повечето командири бяха подготвени, но не и базата. Бяхме оборудвани с фенерчета, купени от базара в "Илиянци", и с очила за оксиженисти. Абсурдни неща... Трябваше да си купуваме сами оборудване. Нямахме никаква информация, действахме на сляпо, получавахме сведения от американските и полските служби, дори от румънците, които имаха цял разузнавателен взвод с перфектна езикова подготовка. Нашето разузнаване не разполагаше дори с качествени преводачи", разказа преди време по ТВ 7 Илиян Колев, старшина от военния ни контингент и участник в драматичните събития в Кербала. Според него и управляващите в София, и особено ръководството на Генералния щаб и военното министерство са били наясно с пропуските, но защо са си затваряли очите. Колев разкри и друг абсурд. След взрива в Кербала, в който загинаха петима наши рейнджъри, а над 20 бяха ранени, в София поискали той да плати 7000 гилзи, които не били събрани след стрелбата на нашите, които се опитвали да се отбраняват.

"Тези момчета, които паднаха там, са истински герои. Ако не бяха те, нямаше да сме живи. Видях отпечатъци от ноктите и пръстите им по автоматите. Бяха воювали до последния миг", каза Колев. И са платили с живота си. Дали съдбата им щеше да е такава, ако бяха отказали да станат доброволно пушечно месо и бяха поискали базата да бъде укрепена по всички стандарти?