РЕЗЮМЕ Пиша това писмо с надежда да събудя гордост у някой българин или българка. В писмото ще има всякакви работи, но то ще е главно за Иван Шишманов. Това е един мъж, когото аз никога не съм виждал и за когото зная твърде малко. Дано читателят/читателката бъде снизходителен към мен, който съм само един писмописец. Край на резюмето.
Здравейте! Благодаря ви за съгласията и за несъгласията. Не знам как мислите, но аз се ядосвам, като чуя във викторина въпроса "Какво станало" през 1789 г.?" Въпрос за зубрачи. Мисля, че важното е да разсъждаваш, не да запаметяваш дати. Мисля, че глупеят водещите музикални предавания, когато ни казват, че на еди-коя си дата в еди-коя си зала еди-кой състав за първи път изпълнил еди-какво си. Мисля, че тъпеят спортните коментатори, когато ни казват на кое футболно първенство през коя година кой вкарал победния гол. Но макар че така мисля, този път аз ще припомня една дата. През юни 1862 г. се родил Иван Шишманов.
Той от Свищов ли е, от Видин ли е - не смея да кажа, за да не сбъркам. На, миналата сряда: кардинал Ришельо ли направил Френската академия, а Мазарини - Сорбоната, или обратното, май че сбърках.
Телефонираха ми - като не знаеш, провери в интернета, бе. Като не си специалист, не се обаждай!
Казах: Няма да проверявам. На моята маса казваме каквото ни е на устата, не казваме: чакай малко да проверя в интернета. Просто разговаряме. Поправяме се един друг; никой не се обижда. Мен ме поправиха, че не казвам една хромозома, а един хромозом. Пиша с правописни грешки - на франкофоните им поднасям извинение, че не мога до напиша maitre с "шапчица" вместо точка над буквата "i". Знам, има чалъм да изписваш аксани (ударения), а на испански да изписваш чуденки и питанки наопаки, ама аз не мога; щото ги няма на клавиатурата ми. Пък и редакционният софтуер не ги възприема. Що да ги уча тогава? Компютърен неграмотник съм и такъв ще си остана. На пишеща машина не се научих, камо ли на компютър. Аз пиша моите писаници с перодръжка, така както са ме изтипосали на снимката. Аз не съм от XX век, а от XIX век. Одъртях. "Дъртизмът" е болест нелечима.
И е майтап. Жоро Кузмов ме навести. Дойде на мотоциклет с радиатор за водно охлаждане на цилиндрите и всевъзможни джаджи и на мен очите ми останаха, щото несбъднатата ми детска мечта беше да карам мотоциклет "Ромел". После на "Албена" Жоро ме настигна с този великолепен мотор, слезе от него и ми го даде аз да го карам. Седнах на мотора и чак тогава се сетих, че не мога да карам мотор. Имал съм всякакви велосипеди и автомобили, но никога не съм имал мотор. Слязох от мотора и казах на Жоро, че нещо съм се сецнал в кръста, пък то нищо ми нямаше. Та всяко нещо с времето си. На дърти години е късно да учиш нови работи.
Що се отнася до преводите, май че форумците по-добре от мен преведоха Hit the road Jack. Аз го казах "Прав ти път, Джак", а те "Фащай пътя, Джак", което е по-изпъждащо. "Друм" също ми харесва, щото харесвам думата друм. Но сега няма да правим препирня за преводни тънкости. Аз искам само заедно да си спомним за Иван Шишманов и поне за три секунди да сме горди, че е имало такива българи.
Ако ме питат: Ти пък какво разбираш, специалист ли си?, ще кажа: Не, невежа съм. Ако ми кажат: Като си невежа, що не си мълчиш, що се обаждаш? Той бил български министър, пък ти, чуеш ли за министър, сегашен или някогашен, почваш да ехидничиш. Вярно е, признавам, че ехиднича. Но вижте сега.
Да, Иван Шишманов бил министър. Не съм го виждал, освен на снимка. Петър Динеков ми разказваше как Иван Шишманов се скарал на Иван Вазов, дето не си организира в архив писмата и ръкописите, ами ги изхвърля. Иван Шишманов имал най-редкия български талант - организаторския. Това талант ли е, дарба ли е, не знам как да го кажа, но той най ни липсва. Иначе България ражда таланти. Но не и организаторски. Все си мисля, че ние, българите, така обичаме Левски и се прекланяме пред него, понеже той бил гениален организатор.
Като министър Иван Шишманов организирал създаването на Народния театър, Рисувалното училище, Музикалното училище, Народния етнографски музей, Института за слепи, Училището за глухонеми деца, първата детска забавачница у нас. Също Учителско-лекарския съюз, Археологическото дружество. Българската секция на ПЕН клуба, много читалища. Пращал български писатели, учени, художници и музиканти в чужбина. Да се поотракат. Щото познавал, че те имат талант, но "талант на буци".
Пък аз, дето ехиднича за всички министри, някогашни и сегашни, казвам: Иван Шишманов бил идеалният министър.
Има една картина "Идеалният министър". Нарисувана е през XVII век и е в Дюнкерк. Няма защо да ходите в Дюнкерк, просто кликнете на Eustache Le Sueur Allegorie du Ministre parfait и ще го видите тоя идеален министър и ще се спукате от смях, като видите как го е изобразил Eustache.
Useless Eustache? Още ли така се шегуват северноамериканците? Кажете ми, че аз вече почнах да забравям и езика, и хумора им. Така е в края на живота. В края на живота се издаваш какъв си и това е разказано от Жул Верн. Един от екипажа на подводницата Наутилус, преди да умре, казва "Мамо" на родния си език и проличава от каква националност е. Има и по-безболезнен начин да си узнаете националността. Правите джогинг в гората. Без да искате, ритвате камък или корен. Силно ви заболява палецът на крака. Ако гласно или на ум кажете "Да ****** айката!", вие сте българин. Аз сънувам и на английски, и на френски, но от това спонтанно изречено или неизречено "Да ******" разбирам, че съм си българин. Хората от други нации друго казват в такива случаи; няма да изреждам кой какво, не искам да насърчавам словесната разюзданост.
В "Тримата другари" на Ерих Мария Ремарк двама се ругаят и вторият така "над-ругава" първия, че първият зяпва от възхищение. Ако сегашното европейско не беше по футбол, а по псуване, ние, балканците, щяхме да сме сред най-добрите. Българите щяхме отлично да се класираме, но след сърбите. Защо е тъй, не знам. Ако някой разбира от езиковата и от културната история на народите, той да каже.
Аз само за Иван Шишманов да кажа, доколкото мога. Баща му бил имотен, но за жалост интелигентен и с културни интереси. Не прокопсал. Такива хора нито сега, нито преди прокопсвали. Разорил се. Та когато той умрял ,13-годишният Иван Шишманов бил бедняче. Феликс Каниц пътешествал из България; той бил археолог, етнограф и географ. Освен това евреин благотворител. Подбрал няколко ученолюбиви българчета, сред които и Иван Шишманов, завел ги във Виена да се изучат.
Аз свързвам това време в Централна Европа с Ярослав Хашек. Това е груба моя грешка. Хашек по-късно написал за незабравимия "Швейк". Но по-голямата ми грешка е не че не съм запаметил разните дати, а моята грешка в представите и мисленето. Не дооценявам далновидността на културната политика на Австро-унгарската империя, която давала стипендии на бедни будни момченца от Балканите.
Иван Шишманов после и в Йена следвал, че и в Женева, за да усъвършенства френския, но мигом се върнал доброволец през 1885 г., когато избухнала Сръбско-българската война. Заради Съединението на Княжество България с Източна Румелия в Белград се ядосали и обявили война на България. Тя била една мини "блицкриг". Капитани срещу генерали. Българските капитани на бърза ръка сразили сръбските генерали. Как няма да ги сразят, щом и българчета, следващи в Европа, си зарязвали следването и идвали доброволци да се бият за България.
После Иван Шишманов имал роман. Не че написал роман, той други работи писал - направил списание "Български преглед", "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина" и пр.
"Роман" - в смисъл, че макар и женен за Лидия Шишманова, той имал "роман" с румънската кралица, жената на крал Карол I.
Такъв бил човекът, за когото Петър Динеков ми разказа, че мъмрел Иван Вазов. Признавам, че оскъдните ми щрихи не дават представа за него. Но аз Иван Шишманов си го представям като идеалния министър, а картината в Дюнкерк "Идеалният министър", нарисувана през XVII век от Eustache Le Sueur (Allegorie du Ministre parfait) е - в духа на класицизма - отлично изпипана в светлосенките и детайлите, но у мен тя не буди възхищение, а насмешка.
Jimo's op-ed column
Jusautor DI copyright
както винаги - страхотно!
И освен Иван Шишманов, имаме и други българи, с които да се гордеем! Лошото ни е в друго, авторът много успешно го подчертава - къде по-открито, къде по-дискретно - пустата ни инерция в мисленето и очакването някой друг да направи нещо вместо нас.