Премиерът едва свъси вежди, че все още има журналисти, които не го хвалят достатъчно, и веднага се появи работещо решение - превъзпитание чрез закон за печата. Бойко Борисов обаче не искаше да яде калая в Европа като съпартиеца си Виктор Орбан в Унгария и постави условие: медиите или техни представители сами да го помолят да им направи такъв закон, а той ще им го даде, щом толкова настояват. Освен това законът трябва да е базиран на някакъв приемлив европейски пример, за да не наскачат евродепутати и други брюкселски зелки да го хулят в европейските институции.

Медийното угодничество като професионалния си предшественик - ибрикчийството - изисква не само сръчност, но и преданост. Затова задачата можеше да бъде изпълнена само от хора, които към познанията си за медиите добавят и



професионално подлизурство



Такива се намериха в двата издателски съюза и в Съвета за електронни медии. В престараването си те не дочакаха дори Борисов да им спусне задачата, а го изпревариха. Той се престори миналата седмица, че тепърва предстоят дебати по темата, че щял да се консултира с германски фондации да му предложат подходящ модел за закон за печата, че едва тогава щял да пита медиите какво мислят и пр. Само че деянието вече бе изконсумирано, защото угодниците бяха избрали, превели и предложили за модел закона за печата на източногерманската провинция Бранденбург. Който напълно би изпълнил зловещото си предназначение в България - нищо, че идва от страна с гарантирана свобода на печата.

Защо Борисовото лекарство би се превърнало в медийна отрова? Всеки закон има два аспекта: дух и буква, които би трябвало да съвпадат. Само че не винаги е така и много често добре звучащи закони служат на вредни за обществото цели - законотворческата практика е пълна с такива примери за облагодетелстване на определни клики и дори на отделни лица чрез приемане на закони, адресирани уж към цялото общество. Борисов доказа, че по този въпрос не се различава по нищо от предшествениците си. Затова един закон, гласуван с определена цел в Германия, може да послужи за съвсем друго в България, дори и да бъде преписан буквално.



Какво представлява германското медийно законодателство



и в частност законът за печата в провинция Бранденбург? Основата му е положена след Втората световна война, когато Германия е окупирана от съюзниците, а нейната западна част е разделена на зони между САЩ, Великобритания и Франция. Трите западни държави между многото си временни задачи са поели задължението и да извършат денацификация на управляваните от тях зони. Трябва не само да се изловят активистите на нацисткия райх, но и да се прочисти съзнанието на населението от нацистката пропаганда. Грубо казано, това е промиване на мозъците, но е един от редките примери в историята, когато е оправдано от гледна точка на доминиращите обществени интереси. Във Великобритания няма закони за печата. В САЩ Първата поправка на конституцията въобще забранява приемането на закони, които по някакъв начин биха ограничили свободата на печата. Във Франция има само Закон за свободата на печата от 29 юли 1889 г., приет, за да отмени репресивния закон от 16 юли 1871 г., който е властовото възмездие над Парижката комуна. След модификации Законът за свободата на печата е в сила и до днес, но единствената му широко действаща забрана е да се лепят афиши на произволни места по сградите.

Така три държави, които са от най-изявените радетели на свободата на печата, въвеждат в Германия ограничения с цел да лекуват едно тежко болно общество. Няколко десетилетия германците доброволно се подлагат на терапията и затова техният печат в онзи период е склонен да се занимава повече със социално-битови, отколкото с политически теми. След напускането на окупационните власти контролът му е поверен на провинциалните правителства. Националните издания в сравнение с местните са рядкост. След краха на социализма и присъединяването на 3 октомври 1990 г. на бившата ГДР към федералната република медийното законодателство от западната част е прехвърлено и към източната. Без официално афиширане новият печат в бившата ГДР се заема да я освободи от комунистическите наслоения, т.е. по примера на денацификацията да извърши декомунизация, което си е пак промиване на мозъци, но с добри намерения в името на демокрацията.

През 1993 г. е изработен законът за печата в Бранденбург. Най-важната клауза в него е чл. 14, който предвижда



затвор до една година



за "отговорния редактор, нарушил умишлено или поради непредпазливост задължението си да предпазва печатното издание от наказуеми съдържания". Такава клауза е съществувала в България преди 9 септември 1944 г., когато преследваният ляв печат е назначавал фиктивни отговорни редактори (често малограмотни, но предани на комунистическата идея работници), за да лежат в затвора вместо истинските редактори и така да спасяват изданията от принудително спиране. Разбира се, в днешна Германия няма мракобесие, но самото съществуване на заплахата от затвор е достатъчно предупреждение, за да се задействат рефлексите на автоцензурата. В края на 90-те години българските медии водиха тежка борба с властите, за да отменят затвора от клаузата в Наказателния кодекс за обида и клевета, и това стана благодарение на натиска, който дойде също от Съвета на Европа. Тогава наблюдението на Страсбург над България бе вдигнато.

У нас няма нужда да се копира германското медийно законодателство, защото се прилага принципът, който важи и в други европейски държави, че журналистите се подчиняват като всички граждани на останалите закони. Те не са привилегировани с нищо и не бива да бъдат дискриминирани специално. Впрочем Германия е една от малкото държави в Евросъюза, където не е приет закон за достъп до обществена информация, какъвто обаче има в България. Защо ли канцлерката Ангела Меркел не покани български фондации да й предложат такъв закон на базата на българското законодателство?

Ако все пак Борисов държи да остави следа в историята на печата, може да потърси чужди примери в по-широк периметър, защото нищо не задължава България да имитира непременно Германия. По-модерен от бранденбургския закон е Законът за печата в Република Бурунди, защото е приет десет години по-късно - през 2003 г. Той напълно отговаря на предложението на един активист от СЕМ за общо законодателство над всички видове комуникация, защото е адресиран към радио, телевизия, печат, кино, интернет. В неговия чл. 2 се казва, че печатът е свободен, доколкото не е ограничен от съответната клауза. Чл. 50 предвижда затвор от половин до 5 години "за директора на изданието, главния редактор, редакционния секретар или журналиста, който е публикувал нападки и обиди по отношение на държавния глава или е публикувал информации, оправдаващи престъпността". Неотдавна Борисов заяви, че журналистите, които критикуват МВР, обслужват мафията. Ето как биха се вписали чудесно в наказателната клауза на бурундийския закон. Чудно как отговарящите за угодничеството към властта още не са забелязали хармонията между Борисов и африканските му "колеги".