РЕЗЮМЕ. Онзи ден чух две неща. 1. Само в България и на Малдивските острови можело да опънеш палатка на плажа. 2. В България нямало да се строи на морския бряг, а 100 метра навътре.

Но построеното остава. Значи - свободен и безплатен достъп до морето - ядец!

"Параграф 22" (Джо Хелър)? Или бъдещи руини, "Сталкер" (братя Стругацки, Тарковски)? Или ентропия?

Тръгнете от Зехтин бурун на юг или на север и ще видите как е. Аз ще разкажа как беше. Край на резюмето.



Благодаря ви, момчета и момичета, които от България, САЩ, Израел и другаде ми пратихте във форума отзиви, видеозаписи, музика, текстове. Моля ви, бъдете снизходителни, че като човек от по-старо поколение карам по старому - казвам Зехтин бурун вместо Маслен нос, датите на горещниците ги давам по стар стил. Предварително поднасям извинения, че вместо "лична карта" в това писмо ще казвам "паспорт", както казвахме едно време. Ето го писмото ми.

Ние също бяхме момчета и момичета, когато намерихме един стар парашут. Разпънахме го на колци и го опънахме с рейки под Трифон Зарезан, където сега има свлачище, а и тогава имаше свлачище, което после тръгна към вилата на знаменития оперен бас Николай Гяуров. Там в морето има три скали, в подмолите винаги има попчета и не ти трябва въдица с макара и карбонова пръчка; просто сядаш на скалата, пускаш един конец с въдичка и тежест на края, вълните те плискат, ти си ловиш попчета. Почне ли слънцето да прежуря, отиваш на сянка под парашута. Три момчета посрещахме изгрева, тичайки боси около час по водораслите и мокрия пясък. После се връщахме с плуване пак за час. И по-късно са ме сгащвали при това упражнение, но тогава беше за първи път и бяхме трима: Любо Лъжеца, Петко-Смешко и аз.

"Стой!" - развикаха се; прещракаха затворите и предпазителите на насочените към нас "лични оръжия", както ги наричаха в армията и милицията. Гавазите не бяха униформени. Сега казваме охранители и бодигардове; тогава им викахме гавази.

- Дайте си паспортите!

- Не ги носим.

- Всеки гражданин трябва да си носи паспорта.

Тогава не се казваше лична карта, казваше се паспорт, макар че с този паспорт за никъде не можеше да заминеш. Да знаете, че ако едно нещо се нарича еди-как си, то е тъкмо напротив. Например "демокрация" и "социализъм" са обратното на което се именуват.

Най-устат от нас беше Любо Лъжеца. Но той не излъга, когато обясни на гавазите, че ще се върнем с плуване и не си носим паспортите, за да не се намокрят. И защо ни спират? Какво има тук?

- Не е твоя работа какво има - сряза го първият гавазин. - Тука не се минава.

После разбрахме, че там имало резиденция и гавазите не ни мразят, те мразят да тичат и да ни гонят по плажната ивица.

Първият гавазин свали насоченото към нас "лично оръжие" и обясни на Любо Стоилов (Любо Лъжеца) вече по-кротко:

- Ей, момче! Ще знаеш значи, много си прост, значи. Не можеш ли да четеш? Не виждаш ли какво пише?

На една табелка пишеше "Плажът е охраняем" и отдолу "The beach is saved". Петко-Смешко (Кожухаров) прочете табелката и се разсмя. Смехът е заразен - аз също прихнах.

- Виждаш ли как приятелите ти се смеят, каза добродушно гавазинът. - Айде сега в морето и да не съм ви видял повече тук.

И сега из цяла България се мъдрят надписи "Охраняем паркинг", което не значи, че паркингът е охраняван, а че би могъл да бъде охраняван. Само дето не пише, че the parking is saved.

Вие, момчета и момичета в САЩ, Израел и другаде вероятно, сте попадали на стария телевизионен сериал "Baywatch"; да знаете, че ако се върнете това лято в България, табелката "Плажът е охраняем" и "The beach is saved" още си стои. Също табелките, на които пише "Къмпинг". Вие знаете, че "Сamping" не можеш на кирилица с "ъ" да го напишеш, но така бе наредил генерал Иван Врачев (началникът на отдиха и туризма), а с генерал не се спори. То сега не e и "Camping", а е "Caravaning", за който плащаш хиляди левчета.

Смесвам минало и сегашно, за да кажа, че простотията ни не е от днес. Миналото лято новата простотия беше "балконинг" - пияни скачаха от балкона на хотелската стая в хотелския басейн; никой не успя да изтрезнее, но неколцина успяха да се пребият. "Балконинг" правеха млади туристи, дошли на евтин алкохолен туризъм с ментета. А едно време пък едни достолепни бюргери ги заведоха на дегустация в избата на Евксиноград, един от тях похвали "този български шнапс" и майстор-технологът побесня: "Как шнапс бе, туй не ти е от картофи, бе. Това е коняк "Кондоф", бе! Седем години бе, зибен яре в дъбови бъчонки, ти разбираш ли. Ферщеен зи?"

Петко-Смешко и аз още "къмпингувахме", макар че се бяхме вече издигнали до "пропагандисти" и пропагандирахме българския "социализъм" от тавана на хубавата стара сграда на Радио София; новата още не я бяха построили. На най-горния етаж бяха редакциите на "Предавания за чужбина". Имаше длъжност "преводач-говорител" и ние превеждахме текстовете, които ни даваха, и ги изговаряхме на английски пред микрофона. Радио София имаше също емисии на сърбохърватски - те обясняваха, че Тито е ренегат; имаше емисии на турски, имаше на гръцки, които обясняваха, че гръцките партизани ще победят, но те не победиха, спасиха се в България, казваха: "Тревата, камъните - сицко, сицко гори", и ние научихме думата "напалм", преди напалмът да бъде употребен във Виетнам. Петко-Смешко и аз обяснявахме колко е хубаво в България. Имаше и длъжност "контрольор", какъвто беше шпионинът Хенрих Шпетер. Той имаше увреждане на гласните струни и никога не заставаше пред микрофон, но той ни предпазваше от увлечения да говорим бързо и свободно в скороговорка, за да се изфукаме каква добра дикция и пъргава артикулация имаме, както сега кокетират немалко добри радиожурналистки. Отличната телевизионна говорителка Любинка Няголова напразно се опита да предаде БиБиСи стандарта: "правоговор без бързоговор". Вярно БиБиСи го въведе поради късовълновия фадинг, но и при сегашното радиослушане имаш заглъхвания, особено когато пътуваш с кола и си в местност с недобро покритие. Иначе сегашните радиожурналисти са по-добри от нас, те правят на живо разговори с радиослушатели, ние само се напъвахме да имаме обратна връзка. Тя ставаше чрез писма. Радиослушатели ни пишеха, ние им отговаряхме: пощенски картички, писма, в които Петко и аз слагахме мартенички с обяснение какво е мартеничка, салфетчици "Роза", напоени с розова вода, изгледи с храма "Александър Невски", такива работи. Радиолюбител от Монтевидео ми прати своя снимка как седи пред радиоапаратурите си: "Улових те в ефира в еди-колко си часа на еди-каква си честота. Наистина е хубаво при вас, щом ти имаш такъв мощен предавател. Мен даже в Буенос Айрес едва ме чуват. Кажи ми кой си, как се казваш, на колко си години, какво си учил." Написах му истината: Предавателят не е мой, а държавен. Аз съм учил-недоучил, три пъти от разни специалности ме изхвърлиха от университета. Той ми отговори: Аз съм на 29 години; по-стар съм, послушай ме. Не се отчайвай. Прати ми български пощенски марки, аз ще ги продам и ще ти пратя уругвайски марки.

Пратих му (за сметка на Радио София); неговите марки не ме интересуваха, понеже не съм филателист. Така беше, когато бях пропагандист и когато "къмпингувахме" и тичахме по плажа Любо Лъжеца, Петко-Смешко и аз. После аз отидох в БТА, Петко в Радио София, Любо стана главен редактор на един от седмичниците на БТА, който се казваше "Наука и техника". Аз продължавах да му казвам, че е прост, както му беше казал гавазинът, и че няма образование, пък то и аз нямах, само ме клеветят, че съм следвал за преводач и за журналист.

Когато се върнахме с плуване, мокри и изпъдени от гавазите, другите под парашута се бяха събудили и аз ги осведомих: "Ще знаете, че Любо е прост, не може да чете табелите, значи. Аз отивам за попчета, значи."

Докато бях на скалата в морето, Любо Лъжеца, който беше осведомен, че имам роднини на остров Лесбос, казал на другите, че аз съм лесбиец, той не знаел какво е това, но когато се върнах с попчетата, той каза: "Джимо, кажи си, че си лесбиец", и аз, без да мисля, казах: "Да. А пък вие да почистите попчетата и да ги изпържите!". Така и стана, но тях ги глождеше любопитство що е туй лесбиец. Аз станах обект на сексуално любопитство, момичетата искаха да експериментират, но моето момиче им казало, че с мен е най-банално, нищо особено. Това срина женския интерес към мен; кратко бе моето щастие. Продължих да превеждам разказа на Хемингуей "The Short Happy Life of Francis Macomber" и преведох заглавието "Краткото щастие в живота на Франсис Макомбър".



Jusautor DI copyright