Голяма част от западните медии и експертите определят самоубийствения атентат в Дамаск от миналата седмица, при който загинаха трима високопоставени сирийски военни (четвърти почина по-късно от раните си) като смъртоносен удар за правителството на Башар Асад. Администрацията на Обама, изглежда, е на това мнение.

Твърденията, че режимът е в агония, са нещо обичайно. Тази прогноза обаче все още е прибързана и очевидно не е споделяна от Китай и Русия. В деня след драматичните убийства двете държави наложиха вето в Съвета за сигурност на ООН на проекторезолюция, внесена от Великобритания и призоваваща за налагането на санкции на Сирия. Как Китай и Русия обясняват решението си да подкрепят режима, чиито дни изглеждат преброени?

Повечето отговори се фокусират върху Русия (с връщането на Путин в Кремъл, критиките към действията на Запада за отстраняването на Асад станаха по-силни) и насочват вниманието към дългогодишната и здрава връзка между Москва и Дамаск. Те подчертават голямото значение на Сирия като купувач на руски оръжия и стратегическата важност на пристанището в град Тартус за руския военноморски флот.

Това традиционно обяснение обаче е погрешно. Сирия е силно зависима от руските оръжия, но страната не е основен купувач като Алжир, Китай, Индия и Виетнам. Нито пък ще стане, като се има предвид, че до 2005 г. дългът й към Русия е над 13 млрд. долара и Москва опрости три четвърти от него.

А що се отнася до пристанището в Тартус, то може да се сравни с базите, използвани от САЩ в различните части на света. Портът осигурява плаващи сухи докове и се използва като ремонтно съоръжение, където работят малко руснаци. А и руският военноморски флот е сянка на своя съветски предшественик както в количествено, така и в качествено отношение. Пристанището в Тартус позволява да се издигне руският флаг и да се събира разузнавателна информация, но е пресилено да се смята, че би могло да подкрепи военноморски битки.

Най-големият недостатък на стандартния отговор е, че не може да обясни защо Китай и Русия са на едно мнение за Сирия. Пекин няма своя база в Сирия. Дамаск купува от Пекин по-малко оръжия, отколкото от Москва, а Сирия има много малък процент в търговията на Китай, точно както и Русия.

Пекин и Москва подкрепят правителството на Асад поради шест други причини.

Първо, не е сигурно, че режимът в Дамаск е обречен. Той успя да оцелее в продължение на 16 месеца, въпреки че доскоро не бяха избягали някои от високопоставените представители на режима на Асад. Няма доказателства, че военните и силите за сигурност изоставят Асад или са разединени.

Второ, Пекин и Москва не изключват външно решение на сирийската война. Те настояват, че едно споразумение за спиране на огъня трябва да изисква от правителствените сили и от бунтовниците да се изтеглят и оттеглянето на Асад от властта не се поставя като предварително условие.

Трето, Китай и Русия са на мнение, че основният мотив на Америка не е да се изготви споразумение в Сирия, а да се смени режимът, както и да подкопае политическата им позиция в Арабския свят, като ги критикува за подкрепата, която оказват на окървавения Асад.

Четвърто, лидерите на Китай и Русия смятат, че Вашингтон и съюзниците му подкрепят сирийската опозиция, въпреки че не знаят много за нея, за плановете й за Сирия или дори дали бунтовниците са обединени от обща политическа визия. Затова и отхвърлят американската и европейската позиция, че в страната ще настъпи стабилност само ако Асад се съгласи да се оттегли от властта.

Пето, Китай и Русия, особено Русия, са изправени пред бунтове в районите, населени с мюсюлмани. В Китай те са съсредоточени в провинция Синцзян в Далечния северозапад, а в Русия са в републиките в Северен Кавказ. Неясно е и бъдещето на Афганистан и ислямистките групировки, които действат в Централна Азия. Сега Москва и Пекин гледат към Арабския свят, в който благодарение на "арабската пролет" ислямистките партии и движения придобиват влияние. В този контекст се увеличават опасенията им, че някои от опозиционните сирийски организации имат ислямистка ориентация.

Шесто, Китай и Русия от дълго време се отнасят с подозрение към идеята "Отговорност за защита", която е разработена така, че дава повече правомощия на ООН за преустановяването на насилието в различните страни чрез използването на военни средства, дори и като последна инстанция. Двете държави подкрепят концепцията за суверенитет, в основата на която е противопоставянето на външна намеса във вътрешните работи на страните от гледна точка на защитата на човешките права. От тях самите има доста какво да се желае, що се отнася до демокрацията и гражданските свободи.

Истината е, че Китай и Русия не наложиха вето на резолюцията на ООН за налагане на зона, забранена за полети в Либия през март, но според тях тази мярка, която бе приета уж за защита на цивилното население, позволи провеждането на кампания, довела до свалянето от власт на Муамар Кадафи чрез активна външна помощ за въоръжената опозиция. Този опит увеличава решителността им да предотвратят налагането на санкции, чиято цел е свалянето от власт на Башар Асад.

Тъй като нито една от тези шест причини няма да се промени, има малък шанс Китай и Русия да се присъединят към САЩ, Франция и Великобритания в Съвета за сигурност. Няма да има външна намеса за спиране на кръвопролитията в Сирия без участието на Пекин и Москва.

Ако наистина иска да си сътрудничи с Китай и Русия, администрацията на Обама трябва да спре непрекъснато отправяните публично нападки, особено към Русия. С подобни тиради може да бъдат спечелени политически точки и да доведат до катарзис, но няма да увеличат шанса за многостранно споразумение. Другият вариант е да се заложи на това, че режимът на Башар е на път да рухне, и да се надяваме, че след неговия крах ще настъпят мир и стабилност.

--------

* Раджан Манон е преподавател по политология в Сити колидж в Ню Йорк.