Едва ли ще е пресилено да се каже, че обикновеният българин се интересува сравнително малко от повечето неща, които върши избраното от него правителство. Обръща се внимание най-вече на онова, което засяга непосредственото житие-битие - поскъпването, забраната да се пуши на закрито и т.н. Каузата за защита на горите, която прерасна в гражданско неподчинение, намери привърженици отвъд конкретната цел. Но всъщност правителството се занимава с ужасно много неща, които често имат огромно и пряко въздействие върху живота ни. И усещаме ефекта им чак когато последиците буквално изгърмят в очите ни.



Става дума за външната политика на страната,



за която си спомняме само в моменти, когато реалността брутално ни демонстрира простия факт, който нито едно от последните 3 български правителства не призна официално. А именно, че вече 10 години България на практика се намира в състояние на война. На 11 септември 2001 г. Ню Йорк беше ударен от терористи самоубийци. Малко по-късно България официално се включи в обявената от тогавашния президент Джордж У. Буш глобална "война срещу тероризма". Това стана след като на 6 октомври 2001 г. правителството на Симеон Сакскобургготски декларира, че се присъединява към взетото дни преди това решение от Съвета на НАТО за прилагането на член 5 на Северноатлантическия договор. Той гласи, че страните - членки на НАТО, ще отвърнат колективно, ако е необходимо с военна сила, на атака срещу всяка една от тях. Тогава България още не беше член на пакта. Не съществуваше юридическо задължение, по силата на което да вземем страна в този конфликт. Ние обаче още в края на 2001 г. позволихме транзитното преминаване и пребиваване на българска територия на американски бойни самолети, които участваха в операция, свалила от власт талибанския режим в Афганистан. Впоследствие изпратихме и военен контингент в централноазиатската страна, която беше избрана за терен на битката с "Ал Кайда". Така се превърнахме във фактически съюзник на САЩ и страните от НАТО във войната с тероризма.

Много скоро се оказа, че това няма да е единствената война, в която ще участваме заради



самоналожения ангажимент да борим терористите



През февруари 2003 г. Народното събрание гласува решение, с което отново разреши на американската армия да ползва територията ни за военни цели, този път срещу Ирак, но и позволи изпращането на български сили извън страната. Едно от основните обвинения срещу режима на Саддам Хюсеин тогава беше, че е подпомогнал терористичните нападения на 11 септември. България беше сред първите страни, които се включиха в т.нар. "Коалиция на желаещите", формирана от САЩ, за да бъде представена атаката срещу Ирак като инициатива на международната общност. И отново нашето участие беше изцяло доброволен акт, който този път не можеше да се оправдае с желанието да бъдем солидарни с НАТО, тъй като пактът се включи в по-късна фаза, и при това със задачата да тренира новата иракска армия. България, от друга страна, се включи в активни военни действия на чужда територия за първи път от времето на инвазията в Чехословакия през 1968 г. И си плати цената - загинаха 13 български военнослужещи, както и поне 3-ма цивилни български граждани. През 2004 г. станахме член на НАТО. От днешна гледна точка е спорно доколко беше необходимо участието ни в бойните действия, предвид на това, че така или иначе разширяващият се на изток пакт рано или късно щеше да почука на вратата ни.

Подкрепата на България за американското военно усилие в Близкия изток не спря дотук. В края на 2003 г., когато управляваха НДСВ и ДПС, започнаха разговори между българското и американското правителство за евентуално разполагане на американски военни сили и техни съоръжения в България. Народното събрание прие нарочна декларация в подкрепа на идеята. През март 2006 г. новото правителство на тройната коалиция подписа споразумение, което предостави на САЩ четири български военни обекта за бази. Според наблюдателите договорът позволява на САЩ да използват базите за мисии в трети страни, без специално разрешение на българските власти. Така чувствително беше усилено американското военно присъствие в регион в непосредствена близост до Близкия изток.

Окончателното изтегляне на българските военни от Ирак през декември 2011 г. беше компенсирано от настоящото правителство на ГЕРБ с усилена офанзива на дипломатическия фронт в Близкия изток, след като регионът стана арена на поредица народни бунтове и революции. България работи в тясно сътрудничество, включително политическо и военно, с най-важния съюзник на САЩ в региона - Израел. И оказва безпрецедентна подкрепа на въоръжения бунт срещу режима на Башар ал Асад в Сирия, като се започне от организираната среща на сирийската опозиция край София през май и се стигне до непотвърдените, но упорито носещи се слухове за военни доставки от България за бунтовниците.



Какво се получава, когато теглим чертата?



България обяви война на глобалния тероризъм, с което на практика хвърли ръкавицата на всеки ислямски фундаменталист по света. Участваме във военна операция в Афганистан срещу най-опасната съвременна терористична организация "Ал Кайда". Водихме военни действия на територията на друга мюсюлманска държава - Ирак. Член сме на НАТО. Страната ни прие американски военни на своя територия и е фактически съюзник на САЩ в основни военни операции. Сътрудничим с Израел, омразен на ислямския екстремизъм. И се бутаме в голямата игра в най-нестабилния регион на планетата - Близкия изток. Всичко това се развива през последните 10 години и се поддържа като външнополитически курс от три последователни правителства от различни цветове. Накратко, имаме най-малко пет постоянно действащи фактора, които драстично покачват риска от терористични нападения в България.

Още десетки държави по света се намират в същото положение, че и по-лошо. Така е и може би това е една от причините, поради които страната ни доскоро не беше ставала мишена на терористите. С действията си на международната арена България сама написа името си в списъка на екстремистите. И сега внезапно се изкачихме на челното място. Това е повод да изкараме темата за външната политика от деветата глуха, в която от години е забутана, и да помислим дали няма нещо в нея, което да е довело до избора на бургаското летище Сарафово за сцена на атентат. Защото, ако продължим да дремем в летната жега и да приемаме на честна пионерска уверенията на външния министър Николай Младенов, че външната ни политика няма нищо общо със случилото се, се изправяме пред риска отново да преминем през изживения кошмар.