Не знам как се справя Джулиан Асандж с музиката, но питате ли мен, то една проектогрупа "Пуси лийкс" или "Уики Райът" има всички основания да разбие класациите в близките месеци.

Ако руските власти решат да пуснат осъдените на две години затвор Надежда Толоконникова, Мария Альохина и Екатерина Самуцевич, а Великобритания снеме обсадата на посолството на Еквадор в Лондон, където се укрива Асандж, и се уреди среща между четиримата с цел музикален възход, то предвиждам огромни успехи на новата формация. Асандж може да пее избрани грами на ЦРУ, изобличаващи двойствената политика на САЩ по света, а трите руски девойки периодично ще скандират "Богородице, Путин премахни...".

А ако Асандж не може да пее, нека чете



грамите в стил рап, така повече текст ще вкара...



Общото между тези два казуса ми се вижда толкова много, че боде очите. Разбира се, датите на присъдата срещу Pussy Riot и Асанджовата обсада в посолството на Еквадор е случайно съвпадение, но другото не е. Трите девойки получиха присъди за хулиганство и ги погнаха уж за това, че пищяха и размахваха крака в храма "Христос Спасител"... Всъщност ги наказват, загдето подиграват властта в Русия. И примерът им може да се окаже опасно заразителен, ако няма някакъв вид устрашаваща последователите им репресия.

Асандж, качвайки секретни американски документи в интернет сайтове, не нарушава международни норми. Него обаче го погнаха за сексуален тормоз; цели две шведки се оплакаха от стръвното либидо на русолявия австралиец. Иначе и ние, и той, и цял свят добре знаем, че най-вече го гонят Службите на САЩ, мечтата им е да го докопат с назидателни цели. Искат просто да дадат пример, че който им зяпа в тайните и ги обажда на всеослушание, го чакат не шведки, а Гуантанамо. Или нещо по-мрачно.

Има много други общи неща. Службите са толкова могъщи, че аз не мога да знам дали наистина шахматистът Каспаров е ухапал полицай по време на протест в защита на Pussy Riot, или всичко това е изфабрикувано от органите с цел злепоставяне и процес срещу един от лидерите на руската опозиция. Както не мога да знам дали Джулиан е посягал не на една, а на две шведки с непозволени средства и ги е подлагал на секстормоз, или някой вежлив чичо с тих глас и дискретен костюм не е тикнал на шведките необлагаем данъчно плик с условие да заведат дело срещу основателя на "Уикилийкс" за разюздани мераци и аморални действия.

Което не знам, не знам. Знам само, че нямам вяра на Службите, могат да изфабрикуват всичко. Големите имперски сили, независимо дали се признават за имперски или не, притежават голям, оборудван технически и добре платен апарат, чиито цели са преди всичко да пази вътрешното статукво и да клати статуквото на международните съперници. Затова и граждански акции като тази на Асандж, и псевдо артжестове като този на Pussy Riot са политика, политика и пак политика.

Кой би слушал Надежда, Мария и Катя в някой музикален клуб, кой би чул за тях? Впрочем Надежда Толоконникова има усет за арт пиар с политическа закваска - тя е част от авангардната група "Война", която нарисува на Литейния мост в Санкт-Петербург огромен фалос, тъкмо когато мостът се вдигаше, и така 70-метров бял член се изтапанчи срещу управлението на ФСБ преди няколко години... Преди това тя публично се съвкупли в съвместна акция, изразила се в групов секс, всички дибидюс, в Московския биологически музей. Акцията се наричаше "Да родим наследник на Меченцето" - имаше се предвид Медведев - на руски медведь е мечок...

Вярно, Надежда го направи с мъжа си - лидера на група "Война" Пьотр Верзилов. Но пък



беше бременна в деветия месец,



което си е арт отвсякъде

Мен ако питате - пълна свобода и за рускините, и за Асандж. Аз съм за снемането на всяка секретност, за свободното изкуство, дори за свободната любов... Но понеже тези, от които нещата зависят, не питат мен, ще ви кажа какво не ми харесва при въпросните шумотевици. Най-често този, който ги вдига, се оказва против волята си играещ за единия отбор, въпреки че може да се изживява като играещ за планетарното благо. Имаше един американец - Дийн Рийд; мислеше, че играе за световния мир, пък се оказа в лагера на нещо като "Ален мак" на СССР. Джордж Оруел мислеше, че играе срещу глобалния тоталитаризъм, пък писа доноси срещу писатели за английските тайни служби поради левите им убеждения... Солженицин го подгони КГБ, после го следеше ЦРУ; той мислеше, че играе за Русия, а новите руски читатели го обявяват за ретроград. Хемингуей и Джон Ленън ги следяха изкъсо, дори им пречеха, а войната във Виетнам си течеше. Едуард Лимонов често лежи в руски затвори, а Русия си строи капитализма... (За този, последния, Мадона не вдига глас, щото той се бори за националболшевизъм - каквото и да значи това.)

Много често нещата свършват като при героя на Клаус Мария Брандауер в "Мефисто" - мисли, че играе за себе си и за голямата свобода на изкуството. А когато прожекторите му светнат в очите, помпозната историческата артсцена се превръща в индивидуална драма.