Първо двама, после четирима. Българската колония в Европейския парламент ще намалява след всеки следващ вот, ако бъде прието предложението на британския либерал Андрю Дъф. Не, поданикът на Нейно Величество не е някакъв българомразец, а съвсем прагматичен човек. Догодина в ЕС влиза Хърватия, а същевременно Лисабонският договор изисква фиксиране на 751 народни избраници в Страсбург. Нужно е преразпределение, като в него тези с нарастващо население печелят, а тези с намаляващо - губят. България традиционно е от губещата страна. Тук живеят 7 351 633 души, като преди 10 години сме били с 582 000 повече. Половин милион починали, без да се родят други на тяхно място, или пък просто половин милион, на които им е писнало и са си взели еднопосочен билет.

Вероятно истината е някъде по средата, но няма никакво значение. През 2014 г. ще имаме 16 евродепутати, а през 2019 г. и 2024 г. - 14. Тъжно, но статистиките не вярват на сълзи. Няма и нужда всъщност. Намаляването на населението е нормално да води и до намаляване на броя на народните избраници, иначе сигурно бихме достигнали ситуация, в която всеки десети българин е евродепутат.

Подобни политики се прилагат съвсем регулярно на местно равнище даже у нас. Ето - на предишните местни избори 13 области с намаляващо население избираха по-малко общински съветници отпреди. Плевенчани бяха най-потърпевши - след като населението на областта падна под 160 000 души, местният парламент беше свит с цели 10 места до 41. Нормално - търси се разумно съотношение вождове/индианци.

Само един остров е непоклатим в това бурно море на демографско-електорална гъвкавост. Народното събрание отваря широко врати за 240 депутати на всеки четири (а преди - и на по-малко) години. Броят им е фиксиран в конституцията, а все още повечето от тях се избират пропорционално - т.е. от бездънни партийни листи с имена, които често не говорят абсолютно нищо на избирателя, бил той "син", "червен", "жълт", "лилав" или в любимия на Бойко Борисов цвят.

Нека се върнем към статистиката - 7 351 633 българи живеят у нас сега, през 2012 г. През 1991 г., когато е изкована конституцията, България е имала население от 8 484 900 души (по данни на НСИ). Милион и сто хиляди и нещо разлика. Какво значи тя от гледна точка на Народното събрание? През 1991 г. на един депутат са се падали по 35 354 граждани. Днес всеки народен избраник отговаря за 30 632 души. Бреме, по-леко с някъде около една седма. Въпреки това всякакви предложения за намаляване броя на депутатите остават само в сферите на политическото нищоговорене и добрите пожелания.

Това по принцип би било допустимо, ако финансирането на Народното събрание не представлява някакво особено бреме и/или има висока обществена значимост, безспорен авторитет пред обществото и в чужбина. Че тук има две "НЕ"-та е ясно, нека видим защо.

По финансовата част - бюджетът на НС е в размер на 53 млн. лева. С голяма част от тези пари се плащат депутатски заплати, офиси и квартири за народните избраници, както и разходите им за пътувания по работа (което включва и между 12 и 40 самолетни билета за отиване и връщане годишно). Много добри условия за работа, обезпечени с много пари в държава, която разчита на Европейския съюз, за да осигури храна за най-бедните преди тежките зимни месеци. Тя, апропо, е за по-малко пари и обхваща към хиляда пъти повече семейства...

Какво получаваме в замяна? Институция, която по конституция е върхова в парламентарната ни република, и... с най-ниска степен на доверие. Претенциите към работата на българския парламент идват на първо място от самото общество. Хората не се чувстват представлявани от слабо заинтересуваните (често за сметка на лобистки интереси) депутати. Последните често си запазват анонимността от предизборната листа за цял мандат. Никой не е чувал гласа на депутата от ДПС Делян Пеевски от парламентарната трибуна, но и защо ли - човекът държи куп вестници и телевизия, през тях говори колкото си иска, нали?

Представителите на Европейския съюз от години са на мнение, че реформите у нас или не се случват, или са потресаващо бавни и съпроводени с обезсърчаващо много корупция. Въпреки това на всеки четири години (или след всяка гладна), все по-малко българи гласуват за 240 души, от които се знаят имената на 31 мажоритарни кандидати и тук-таме по някой водач на листа.

За пореден път гледаме към Европа и не разбираме (или някой не иска да разбираме) какво ни казват, а именно - не сме в началото на 90-те, а и не сме достатъчно богати, за да се правим, че не знаем. Българските депутати в най-бързо обезлюдяващата се "община" на ЕС трябва да са по-малко и повечето да се избират пряко.

Само така ще се спасим от опасността умните глави в Народното събрание да намалеят чак когато останем в България по-малко и от спартанците при Термопилите.