:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 430,408,424
Активни 60
Страници 2,791
За един ден 1,302,066
СЕГАШНО ПРОДЪЛЖИТЕЛНО

Симеон или за оптимизма

Царят се появи на сцената като Кандид, призовавайки да бъдем оптимисти; политолозите го посрещнаха като Волтеровци с отровна ирония. В принципа прав беше той, във фактите - те. Поне това се вижда от изследването на "Отворено общество", от което четохме материали тази седмица. Както и да се управлява, историческият негативизъм винаги надделява. Оставаш с впечатлението, че страната е разделена на тънка корица, където има партии, интереси, проекти, евроинтеграция и една непроходима сърцевина, която ни приема, ни предава.

Десетилетия ни дресираха с "исторически оптимизъм". Само че оптимизмът е капиталистическа измислица. Песимизмът води до пряко анихилиране на милиарди на финансовите пазари; липсата на вяра в себе си ви дисквалифицира в публичната сфера. Или, както пише Иван Кръстев, пряка е корелацията между вярата в институциите (т.е. стабилността на държавата) и положителните очаквания към бъдещето.

Просто капитализъм значи непрекъснат растеж, промяна, а едно вечно мобилно общество, отхвърлило вярата в статичните ценности на Бога, няма на какво да се крепи освен на малко глуповатия (според Волтер) оптимизъм, че утре ще сме по-добре от днес.

В хронично модернизиращи се страни като нашата, от една страна, е разклатен неподвижният свод на религията, от друга, го няма оптимизма, присъщ на безкрайната капиталистическа експанзия. На Балканите негативизмът е форма на социална връзка, вид култура. Любима тема на разговор във всичките тези народи е това как някой сънародник някъде страшно се е изложил (виж "Бай Ганьо") и колко абсурдно е устроено всичко в родината.

Както всяка патриархална среда, в българската все още господства правилото, че не е редно сам да се предлагаш. И досега повечето ни съграждани смятат, че има нещо недостойно в това открито, искрено да се бориш за политически пост или повишение в службата. Политиците го правят открито - значи те по определение са лошите. В традиционното общество е редно да те поканят. Ако се похвалиш много, може да се урочасаш... Както казва Живко Георгиев,



у нас или си добър, или си добре



Срамно е сам да преследваш щастието, то трябва да ти се подари от друг, а ти да скромничиш: ама не, защо аз. Този преход от етиката на дара към етиката на егоизма е болезнено изживян в Западна Европа през втората половина на IXI век като израждане на човешкия род. Ще трябва и ние да минем през него.

Третото е логиката на сравнението. Да твърдиш, че си добре, означава да се съотнасяш към някаква мярка. У нас тази мярка е просто и само развитият Запад (Илия Илиев развива темата за въображаемото "нормално потребление"). Стратегията на негативизма като култура е да търси само такива сравнения, които са губещи, тъй както понякога разчопляме раничката без всякаква причина, за да ни боли. Тревожното тук е пълната акултурация на българското пространство (тя почва от Освобождението!): всички собствени културни практики, всички форми на общуване, лично достойнство и т. н. са отхвърлени със срам. Сравнението е с един термин и докато не станем идеално копие на Белгия, няма да мирясаме.

Вероятно вече много читатели са раздразнени, че не споменавам безспорното обстоятелство, че голямата част от българите живеят по-зле отпреди 1989.

Парадоксът, който констатират в изследването, е, че дори обективно спечелилите през последните 12 г. също се самоопределят като живеещи по-зле. Т.е. че става дума за явление, което надхвърля материалното. Не можеш да си богат сам, показва изследването, нужна ти е общност, в която да те приемат като богат човек. В малките места, обкръжен от завист и омраза, богатият живее като преследван звяр - откъдето и катастрофизмът му въпреки всички джипове и бодигардове. Дивото "първоначално натрупване" не е позволило да възникне култура на



богатите, те още не са класа



Или вземете социалната мобилност. Страната се връща в състояния отпреди 1878, на котловинно натурално стопанство, когато си осъден да умреш там, където си се родил. Защо не искат да напускат малките населени места, където няма бъдеще? Как да им се вдъхне оптимизъм да тръгнат като в приказките през тъмната гора? Ако бях на държавата, веднага бих организирал неща като масови размени на ученици между различни точки на страната, задължителни стажове в друго населено място.

Преходът бил изчерпан идеологически. Ами нали тъкмо надеждата за придвижване - географско или социално - беше основният заряд на антикомунизма? Ако искаме да върнем оптимизма от началото на тия 13 г., трябва да ги накараме да повярват, че могат да се измъкнат от клетката на мястото, в което са попаднали.

Дали царят няма един ден да премине от личните си удивления на чужденеца, попаднал в полукапиталистическа действителност, към някаква национална политика (т.е. терапия) на негативизма? Нови форми на съсловно общуване, подкрепа на всякакви форми на мобилност, непрестанна информация за възможностите, които все пак има в тази страна, дефиниране на правила за журналистическа етика.

Кой знае дали ще има ефект, но пък какво да правим, освен да обработваме градинката си?
1054
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД