Преди 25 години със съпругата ми дарихме голямата си дъщеря с апартамент. Преди 15 години осигурихме с финансови средства малката си дъщеря за закупуване на равностойно жилище. По късно научихме, че дареното жилище има запазена част, върху която евентуално може да претендира малката ни дъщеря. Тя е съгласна да подпише нотариално заверена декларация, че няма да има никакви претенции към тази запазена част, но разбрахме, че това може да стане едва след нашата смърт. Какво можем да направим приживе, за да сме сигурни, че след време малката ни дъщеря няма да има правна възможност за евентуални претенции към тази запазена част.

Сем. Иванови, София





Законът за наследство (ЗН) е от 1949 г. и заедно със закона за задълженията и договорите е един от най-стабилните нормативни актове, които са действали през последните години и които действат и в момента. Нещо повече. ЗН е изключително рядко променян. Има обаче една поправка - от 1992 г., която е много важна за отговорите на конкретните въпроси. Става дума за чл.14,ал.1 в този закон. С промяната в него бе записано, че всеки може да се разпорежда чрез завещание с цялото си имущество. Така записано, това правило оставя впечатлението, че безпроблемно всеки може да се разпореди приживе с това, което оставя като наследство. Това обаче не е точно така. Дори напротив. Защото още втората алинея на чл.14 указва, че "завещателните разпореждания във всички случаи не могат да накърняват запазената част на наследниците". Тази разпоредба означава, че всеки човек може приживе и чрез завещание, и чрез дарение да се разпореди на кого и колко остава от парите си, от имотите си, от колите си, от земите си и от всички останали вещи. На практика обаче същият този закон силно ограничава това право и тази възможност. Защото просто не може по никакъв начин да се завещава имущество или по-скоро частта от него, която същият този закон счита за запазена част за определена група от хора - деца, внуци, родители, съпруг. Същото в пълна степен се отнася и до даренията.

Така чл.28 от ЗН изрично определя, че "когато наследодателят остави низходящи, родители или съпруг, то той не може със завещателни разпореждания или чрез дарение да накърнява онова, което съставлява тяхна запазена част от наследството". Вън от тази запазена част е разполагаемата част, с която всеки наследодател може да се разпореди и приживе - било то чрез дарение, или пък чрез завещание.

Хипотезите за размера на запазената част са няколко. Така запазената част на децата (включително и осиновените) е една втора от цялото наследство, когато наследодателят не е оставил съпруг и има едно дете. Другата половина е разполагаемата част на наследодателя. В същата хипотеза, но ако децата са две или повече, то запазената за тях част е две трети от цялото наследство. Тук разполагаемата част на наследодателя е една трета. Ако пък има съпруг и две деца, то тогава тази разполагаема част е една четвърт от цялото наследство. Останалите три четвърти се разпределят по равно като запазена част за съпруга и всяко от децата.

И тук стигаме до конкретните отговори. Няма никакъв проблем по закон разпределението на имуществото да стане чрез съответното завещание или както в случая чрез дарение. След смъртта на завещателя или дарителя обаче всяко от децата, което е било лишено от запазената си част, има право на иск по чл.30, ал.1 от ЗН. Според тази разпоредба всеки "наследник с право на запазена част, който не може да получи пълния размер на тази част поради завещания или дарения, може да иска намаляването им до размера, необходим за допълване на неговата запазена част". За да се определи разполагаемата част, както и размерът на запазената част на наследника, се образува една маса от всички имоти, които са принадлежали на наследодателя в момента на смъртта му. След това се прибавят към нея и даренията - като недвижимите имоти се водят по стойността при откриването на наследството, а движимите - според времето на подаряване.

На практика никой не може да се откаже от правото си на иск за запазена част. Това не може да стане със сигурност преди смъртта на наследодателя. Никаква декларация не играе роля в тези случаи.

Що се отнася до начините на преодоляване на тези проблеми, то обичайно родителите извършват покупко-продажба на съответния имот приживе. Така другото дете не може да има претенции за запазена част. То обаче може да атакува продажбата като фиктивна. Изобщо по българския закон никой не може да спре друг да предяви претенция пред съд по гражданско-правен спор.

Иначе ЗН позволява на всеки наследодател да раздели имуществото, което притежава към даден момент и приживе. Според чл.77, ал.1 от ЗН той обаче трябва задължително да включи в тази т.нар. приживна делба и запазените части на бъдещите наследници. По закон тази делба може да бъде извършена с акт за дарение или със завещание.