Скоро в Евросъюза ще трябва да се извиняваме, че сме българи. Няколко водещи държави в Европа вече гледат напрегнато към 2014 г., когато официално трябва да паднат ограниченията за българи и румънци да си търсят работа в другите държави от ЕС. Обмислят се варианти как гражданите на България и Румъния да си останат втора категория в сравнение с другите европейци.

Идеята на Холандия да поправи "грешката" с приемането им в ЕС, като ги спре поне за Шенгенската зона, намери силни поддръжници в Германия, Белгия, Финландия и други страни. Франция даде принос чрез кампанията си срещу техните роми, съчетана с общо охлаждане към българи и румънци. Великобритания обаче изрече онова, което бе на езика на мнозина: България и Румъния да останат формално в ЕС (все пак няма как да бъдат изключени), но да бъдат изхвърлени гражданите им чрез нов визов режим. Така ще се разсеят и тревогите на Холандия от премахването на вътрешните граници, и погнусата на Франция от чуждите роми, и страхът на Великобритания от претенденти за най-зле платената й работа. Към доволните ще се присъедини и Европейската комисия, която изпитва неудобството да пази европейските договори, които дават равни права на България и Румъния, и заедно с това да настоява за увеличаване на бюджета си пред богатите държави, които гледат с досада на двете си най-бедни роднини.

Съвпадението на две еднопосочни събития сигурно не бе случайно. На 7 октомври британската министърка на вътрешните работи Тереза Мей



буквално скъса основния договор на ЕС,



който постановява свободно движение на хора, капитали, стоки и услуги, като предложи това право да се отнеме на гражданите на някои държави (разбирай българите и румънците). На другия ден евродепутатът от БСП Ивайло Калфин огласи отговор от еврокомисаря по заетостта и социалните въпроси Ласло Андор на въпроса си от 11 юли 2012 г. вижда ли Еврокомисията как се засилва дискриминацията срещу българите във Великобритания. "Не, не виждам", звучеше резюмирано заключението на Брюксел, направено след двумесечно размишление.

Фактите, с които изобилстват социалните мрежи и интернет форумите, могат да избодат очите на всеки, който би желал да ги види. От началото на годината Лондон е пуснал прословутата си бюрократична машина да мачка кандидатите за работа, като ги разтакава повече от законните шест месеца, не им дава информация за движението на молбите им и ги натиква още по-дълбоко в месомелачката на черния пазар да чакат сертификат за излизане на светло. Великобритания е една от десетте държави в ЕС, която запази в максималния 7-годишен срок препятствията на трудовия си пазар за българи и румънци, защото реши, че точно те ще го дестабилизират. Според Евростат там работят 5 млн. чужденци, като българите по официални данни са 15 000. Анализи допускат, че неофициално са повече, но и така да е, едва ли държава с 63-милионно население усеща присъствието им като голяма тежест. Те кандидатстват като "самонаети" за най-непривлекателната работа, което означава, че се конкурират не толкова с англичаните, колкото с другите имигранти, че се примиряват със заплата дори под официалния минимум и че не тежат на националната осигурителна система. Колко неудобно е да се говори публично за такива неща показа документален филм на Би Би Си от 28 септември, който със скрита камера проследява неволите на камериерка от Румъния. В момента, когато тя опитва да разбере защо й плащат три пъти по-малко от законния минимум, служителка на агенцията по труда просто накъсва договора й за наемане на работа и я отпраща на улицата.

Макар и да не вижда дискриминация, комисарят Андор признава, че от началото на годината намалява броят на заетите българи във Великобритания. Само през първото тримесечие на 2012 г. е имало спад със 7.5% в сравнение с предната година. По данни на Европейската комисия тази година са имали работа 71.6% от българите и румънците, пребиваващи в Обединеното кралство, докато през 2011 г. са се трудили 79.1%. Хвърлянето на вината върху кризата не помага, защото низходящата тенденция за другите чуждестранни работници е значително по-слаба, което означава, че кризата (или може би не тя) има слабост главно към българи и румънци.



Създаването на нетърпимост към България и Румъния



едва ли се дължи на кризата. Първите признаци проличаха още през 2001 г., когато двете държави бяха отделени от другите 10 в Петото разширяване на ЕС. Така приемането им с 3-годишно забавяне бе съчетано и с унизителни условия, немислими за другите държави. Българското общество се съгласи с различното отношение (дискриминацията на държавно равнище), защото смяташе, че това е инструмент за натиск над властите, оплетени в корупция и връзки с организираната престъпност. След 5 години членство яловите доклади на Брюксел не промениха с нищо управляващата върхушка, но произведоха толкова прилепчив етикет за България, че всеки неин гражданин си го носи в паспорта, щом излезе от границите й. Държавата си остана същата, но българите вече ги гледат с други очи навън.

Интересно е, че българската имиграция обикновено се интегрира толкова добре в чуждите общества, че дори не създава свои диаспори. В този смисъл тя не може да бъде проблем за приемащите я държави, защото е почти невидима. Доколкото в медиите се появяват съобщения за българи, обикновено става дума за престъпници, чието арестуване зад граница се приема с одобрение от българското общество, измъчено от тяхната безнаказаност у дома. Другите чести случаи на медиен шум около българите е заради ромите, които поначало не се интегрират лесно - както в родината си, така и зад граница. Фактически антибългарските настроения в някои европейски държави имат три основни източника - неподатливите на вразумяване власти в България, недосегаемите за закона престъпници и неинтегриращите се роми. Най-лесният изход е да се сложат под карантина всички българи, защото от гледна точка на чужденците те са си виновни, че избират все такива управляващи, че проявяват овчедушие пред разбойниците и че не интегрират ромите си.

От гледна точка на порядъчните българи обаче



дискриминацията е двойна,



защото Европа ги наказва за страданията в собствената им страна. Прави се опит да бъде затворен и последният им изход от кризата - терминалът на летището, който от 22 години крепи надеждата им, че колкото и да е лош животът, все някъде могат да го започнат наново. Ако в България няма високо социално напрежение, единствената причина е, че системно се сваля с кръвопускане. Държавата е зарязана от над 1 милион млади граждани, а над една трета от останалите са склонни да ги последват. Заключването на границите за българи, каквото вече се обмисля в някои европейски столици, само ще задълбочи проблемите в страната и ще породи антиевропейски настроения. Хоризонтът за потенциалните нови емигранти ще се отдалечи към Америка, Южна Африка, Австралия и Нова Зеландия и с нищо няма да допринесе за укрепването на европейската идея отвъд традиционните й предели, стигащи до Виена.

Разбира се, българите трябва да насочат гнева си първо към своите държавници, които не само носят отговорност за битието им, но и за представянето им пред чуждите власти. Премиерът Бойко Борисов, който в чужбина губи величествената си осанка, би могъл все пак да запита британския премиер Дейвид Камерън това ли е приятелският му жест, след като се срещнаха на 7 август в Лондон. Нали бяха на "ти"? "С Дейвид се разбрахме...", "и аз му казах на Дейвид...", пъчеше се Борисов след гостуването си на "Даунинг стрийт" 10. Нека сега му звънне и му каже: "Абе, Дейвид, какво се разбрахме, а какво правиш?"