С Райна, сестрата на Николай П., се сблъсках пред гишето за билети на плевенската автогара. Беше един от редките случаи, когато веднага и без колебание познах някого след толкова години. Помогна, разбира се, и това, че тя първа ме видя: "Не може да бъде! Знаех си, че си жив!"

Беше спретната и свежа, много внимателно докосвана от времето. Изглеждаше като да си е дъщеря. Доколкото знам, имаше момчета. Момченца бяха, когато ме навестяваше в редакцията на сп. "Септември" на пл. "Славейков". Николай вече бе заминал за Канада - с първите емигранти по стандартния за тях начин: вземаш билет за Куба и оставаш в Монреал. Оттам ми се обади да помогна с познат психиатър за сестричката - имала проблем. Райна бе от последния, "предсмъртния" (казваше той); брак на баща им. Нямаше и майка в наличност, не помня вече по каква причина. Затова пък бе снаха в много здраво семейство. Отговорни, търпеливи хора, клан от затворени, природно мрачни химици, държаха я под крилото си, но и настрани от децата. "Не съм опасна - разказваше тя тогава, - но не ме оставят насаме с тях. Винаги има някой около мен, не мога да ги изведа до детската площадка. Кога ще свърши този ад?"



Адът на Райничка бе някаква невинна мания - чистите ръце



Миеше си ръцете през няколко минути. И при мен в редакцията заради това се отбиваше - имаше течаща вода. Колежките ми бяха я разгадали и много я жалеха. Настойчивата грижа на семейството бе задълбочила нещата: предписваха й все по-силни лекарства, страничните ефекти я разболяваха допълнително. Както ми каза сега, някой все пак се бе сетил да махне лекарствата и манията й някак се разнесла. Отшумяла. Това станало после, когато бе престанала да ме посещава. Преместиха редакцията от пл. "Славейков" и тя ми загубила дирите. Или пък просто бе отпаднал интересът й към чешмите.

Николай почина от пневмония в Квебек през една далечна Коледа. Намерих некролога му в електронната си поща, между честитките. Не беше женен и нямаше деца. Кой ми го бе изпратил, не беше ли тя? Върнах няколко реда на адреса на подателя. Никой не ми отговори.

"Друг е бил - рече Райна сега. - Ти се беше покрил от години." Отиваше до Б., при някакъв престарял роднина на семейството. Имала задължение да го посещава в старческия дом. Разпределили й тази грижа: хем да се разсейва, хем да не я натоварва. "Така се грижат и за мен - каза, - железни хора, късмет е, че попаднах на тях." Поработвала като библиотекарка, това е завършила, но те не я насърчавали. Семейната фирма печели добре, стига за всички. Децата учат в чужбина, животът й е спокоен и празен. Избягал й всъщност животът - заради едните чисти ръце...

През времето, когато не бяхме се виждали, колчем се споменеше някаква акция "чисти ръце", се сещах за Райна. Знаех как плаща идеята си за чистота, страстта да се опази... от микроби ли, от що ли? Страх ли, задължение ли да не се оцапа бе това? Може би защото такива акции ми се виждаха повече имитационни, налудничави, понякога откровено рекламни. Или пък понеже белезниците всеки път дрънкаха в не особено чисти ръце. Впрочем такива намерения главно се подхвърляха, никога не започнаха. Навярно съдбата на Райна предупреждаваше и разколебаваше - като да бе публично известна. Случваха се понякога в чужбина, но и там хората, които ги замисляха и реализираха, в резултат се оказваха ако не отхвърлени, то поне предупредително изолирани от обществото. Правото да си изцапат ръцете за повечето хора се чертае като свещено...



Впрочем, аз ли не знам? Такава бе тихата драма на баща ми



Бе счетоводител в търговията, когато в търговията по правило се крадеше. Толкова много, че за начет над 40 000 лева автоматично даваха смъртна присъда. Не знам какви пари са били това тогава, но не ще да са били кой знае колко, щом купища хора успяваха да ги откраднат. Е, не се изпълняваха тези присъди, та в Кайлъка имаше разкошна вила на вътрешното министерство, която зевзеците наричаха "Къщата на духовете". Там целият персонал бе от директори, управители на магазини и на ресторанти, кръчмари, келнери, закупчици - всичките "смъртници", всичките един вид покойници. Колегите на баща ми се сменяха в темпо, което не можехме да следим. Поживеят си, полудуват, купят си мотор "Ява" и - хайде към Къщата или за по-банално в затвора. Само татко остана незабъркан, в съда се явяваше като свидетел, нямахме мотор и дори велосипед, живеехме в мазе под наем. Но баща ми някак естествено изпадна в изолация, не можа да понесе тази притеснителна самотност и отиде да води счетоводството на автобусните превози. Чистите ръце се оказаха едно петно, което не се измива...

Тази Райна с нейната поява каква дума отвори днес! Аз си спомних баща си, вие сигурно ще се сетите за злополучните чистници от обществената сцена: победи ли някой от тях, преуспя ли? Чистите ръце - буквално и преносно - предсказват фиаско, поне в политиката. Странно, но те вдъхват недоверие, някаква необяснима претенция, мнозинството се вижда засегнато от тях, с нащърбено самочувствие и - представете си! - докачено на чест. Самото им съществуване го напряга, това, че не се крият, го изнервя. Мнозинството мрази чистите ръце, не се бои от хепатит, а на свещеното право да си изцапат ръцете държат дори онези, които нямат куража да се възползват от него.

Така от всички чистници май само един Монк успява да постигне своето. Ще седна най-после да го видя как се справя...